ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА (хронология на отчаянието и надеждата)

                                                                           „За какво е нужен този път,
                                                                            Ако той не води към Храма?..
                                                                                          из филма „Покаяние”
                                                                                          реж. Тенгиз Абуладзе

Голяма беда сполетя бесарабските българи. Не, не само бесарабските – българите! Нощта на 25 срещу 26 януари се запали светинята на православието в Бесарабия – храмът „Свето Преображение Господне“ в град Болград.
Съдбата ми бе отредила първа в България да науча тази страшна новина. За да се запечатат завинаги в съзнанието тези първи дни от новото летоброене. Защото десетилетия напред в народностната съдба на бесарабските българи хронологията на събитията ще бъде определяна като «преди» и «след» пожара...

26 януари 2012 г., София

Ден като всички други. Ставам късно, защото си лягам, късно... Правя си голяма чаша кафе, хвърлям бегъл поглед в тефтера със задачите на деня, загръщам се в любимия плюшен халат и сядам на компютъра – за да видя какво съм проспала последните 4 часа...

Още преди да са се заредили абв-то и фейсбук, в слушалките се чува познато пиукане и долу вдясно изскача иконката на скайп-съобщение с името „Тоня“.
Зарадвах се! С Тоня Иванова ни свързват много години приятелство, но отдавна не се бяхме засичали с нея в глобалната мрежа. Обаче още преди да я питам как си на екрана се появиха думите, които няма да забравя някога „Тази нощ изгоря Съборът в Болград“.
КАКВОООО? (това съм аз, макар че зная, че да пишеш с главни букви е признак на истеричност…)
Не помня какво ми написа Тоня още… Не помня, дали първо се обадих на Пламен[1] и после потърсих в украинските сайтове някаква информация… Или беше обратно? Май беше обратно… така или иначе намерих някаква мижава бележка. После още една, със снимки…Нямаше грешка - прекрасният болградски събор гореше… Кръстосвах апартамента с телефона в ръка, с пресъхнали от безсилие устни (все още по плюшен халат) и се разкъсвах между желанието да звъня на всички познати журналисти,  страха , че най-вероятно повечето от тях ще търсят някаква сензация, което в случая е равносилно на богохулство, но и ясното съзнание, че България трябва да научи тази ужасна вест! Бях паникьосана, бясна, че не зная какво да правя, че не мога да овладея ситуацията… А самият ужас от случилото се спотайваше някъде в подсъзнанието и изригна с цялата си сила, когато се обадих на Горан Благоев. Обадих му се механично – просто знаех, че трябва да му кажа…
Аз, Пламен Павлов и Горан Благоев – ние ще си знаем, че сме лошите вестоносци. Но и тези, които ударихме камбаната. Камбаната на голямата беда, но и на невероятното единение на нацията…

1820 – 1833 г., Бесарабия

Историята на Трипрестолния храм «Свето Преображение Господне», наричан перлата на Бесарабия, е не просто част, а може да се каже – най-романтичната, най-духовната, най-поучителната част от историята на установяването на българите по земите на Бесарабия. Тук, в южната част на междуречието на Прут и Днестър, в Буджакската степ, в началото на XIX в. правителството на царска Русия заселва бежанците, спасяващи се от жестоки насилия на Портата. През 1808–1813 и 1828–1831 г. са настанени повече от 9 хил. семейства, или над 50 хил. човека.
На 12 май 1820 г. в дървената църквичка на с. Табаки  в присъствие на кметове и представители на всички създаващи се 57 селища бил обнародван специалният Указ «За поселването на българи и други преселници отвъд Дунава…»[2] от 29 декември 1819 г., с който върху тях се разпространявали всички права и привилегии на чуждестранни колонисти.
«Българското общество, трогнато чак до сълзи, желаейки да докаже своята искрена радост, а също така благоговение пред царската милост, е решило: на мястото на бедния храм, в който то е получило своята грамота, да се изгради събор за сметка на българския народ, поселен в Бесарабия, в който те, техните деца и внуци винаги биха могли да благодарят Бога за спасението си от окончателно разоряване и унижение и да се молят за щастието на Русия...» Било взето решение този ценен документ да се пази вечно в олтара на същата църква.
…И българските преселници в Бесарабия още от първия ден пристъпили към събирането на парични средства и други пожертвувания за неговото изграждане. Към началото на 30-те години на XIX в. вече били събрани достатъчни пари и материали за изграждането на събора. Обществеността на българските колонии активно обсъждала въпроса за построяването на своята главна църква, като най-важно било решението да построят не обикновена църква – такива били вече изградени или пък се изграждали във всички колонии на въдворението. Това трябвало да бъде  величествен храм-паметник, който пред целия свят би свидетелствал за тяхната благодарност към Русия за настаняването им по свободните земи в Бесарабска област.  Бил избран проектът на известния руски архитект Аврам Мелников[3]. Бесарабският владика с резолюция благословил началото на строителството и на 29 юни 1833 г. в центъра на младия град Болград на голям около 14,5 хил. кв. м квадратен площад И. Н. Инзов и протойерей Василий Пуришкевич положили първите камъни във фундамента на трипрестолна каменна църква на Преображение Господне, Събора на Предтеча Йоан Кръстител и Събора на Архангел Михаил[4].

 26 януари 2012 г. Късният следобед…София

Стоя отвън пред телевизията и паля цигара от цигара с надежда да се успокоя и да напиша най-накрая петте реда текст за репортажа. А наоколо е толкова красиво!.. Зимата все пак встъпи във владенията си. Всичко е бяло и нереално чисто, недокоснато…Това е защото от нощес не е спирало да вали и всяко волно или неволно посегателство върху целомъдрието на снежния покров, бива незабавно заличено от мъничките, крехки , но безмилостни снежинки… Толкова е красиво! Но не мога да се зарадвам. Снегът ми чернее. От някъде от изток долитат сажди от срутилия се вече купол на Храма. Снежното безмълвие е разцепено от тътена на падащия Кръст…Жадно дръпвам от цигарата и я хвърлям. Горчивият дим ме изкарва от вцепенението…. Имам работа. Пет часа не мога да направя един нищо и никакъв репортаж. А трябва. Защото днес е първият ден от новата история на Храма…

1833 – 1838 г., Бесарабия
Строителството траяло малко повече от 5 години. В работите по изграждането на храма взели участие над 10 хил. работници от преселниците. Материалите за строежа (варовик, ломен камък, алабастър, вар) доставяли от кариерите, открити в българските колонии Девлет Агач, Ташбунар и наблизо до Болград. Цветни мраморни плочи били закупени в чужбина, а металически решетки, варак, цветно стъкло, кръстове, камбани – в Москва, Тула и други места на вътрешни руски губернии.
И ето след 5 години върху мощния фундамент се издигнала величествена, грандиозна постройка. Изграждането на храма в завършен вид е струвало на българските преселници 750 хиляди рубли в асигнации.
На 12 октомври 1838 г. старши на българските колонии Александър Савицки изпратил до архиепископ Кишиневски и Хотински Димитрий Сулима рапорт, в който докладвал за завършването на църквата и го молил да я освети.

 27 януари 2012 г., София

Отново и отново въртя появилите се вече в интернет видеокадри от пожара. Вчерашното чувство, че това е сън, и че утре всичко ще се окаже една груба и тъпа шега.., това спасително  чувство,  успяло да завладее съзнанието ми вчера, днес се разтвори и изчезна с остатъците от нощта… Интернет вече е пълен с информация – понякога объркваща и противоречаща си. С болка констатирам и зачатъци на политическа спекулация.  Но наред с тях има и видеокадри на очевидци – анонимни или не болградчани, превъзмогнали болката да гледат горящия кадър през обектива на камерата, за да могат да останат за поколенията: горящият храм, димящите стени, войниците, които товарят в оцелялата безценна църковна утвар…

1833 – 1838 г., Бесарабия

Църквата е трипрестолна, каменна, със също такъв купол и две кулови камбанарии от западната страна. От външната страна църквата е измазана и белосана, а вътре хубаво изписана с бои. В църквата има три странични олтара: първият – в името на Преображение Господне, вторият – в името на Събора на Йоан Предтеча и третият – в името на Събора на Архангел Михаил. За всеки Престол е имало Евангелие в червено кадифе и в сребърна рамка, кръст напрестолен сребърен и позлатен в подножието с финифти; сребърен и позлатен ръчен кръст; сребърна и позлатена гробница с финифти; сребърни свещници, памучни покривала за Престола; жертвеници. Около жертвениците са били разположени, съответно, следните икони – „Разпятието на Спасителя“ и „Покривалото на Света Богородица“ в първия олтар; „Света Богородица“, „Възкресението Христово“ и „Тримата Светители“ – във втория, а в третия олтар са били иконите „Успението на Богородица“ и „Отсекновението на Главата на Предтеча“.

Дървеният иконостас е великолепно украсен с позлатена резба и ангелски ликове в трите отделения, в които има три Царски врати, четири отворени и една южна. На иконостаса има общо 18 икони, сред които с изображенията на Спасителя, Богородица, Преображението Господне, Константин и Елена и др.
Многобройни църковните принадлежности и имущество, сред които 61 икони, 79 позлатени и посребрени предмети – гробници, кръстове, чаши, лъжици, свещници и др., 223 книги – от Евангелието до Правилата за продажба на свещи, скъпоструващи одеяния за свещенослужители и др.
Тези сведения от описа впечатляват дори съвременния читател, а коакво да говорим за времената, когато някои от колонистите дори нямали истински домове…
По красотата и величието си съборът в Болград не е имал равни на себе си и не само в Бесарабската област, а и в цяла Южна Русия.

2012 г., Болград

Човекът, чиито кадри от първите часове направиха съпричастни към трагедията на православната светиня българите по целия свят, се казва Георги Палабуюк. В този тежък за града ден той не само успява да запечата с камерата си страшните кадри на разрушението и да събере някои реакции на все още невярващите в случващото се болградчани.
- Страшно!... Очень даже страшно... Такъв храм!... Горе, горе голямо!...
- Голяма травма за нази, за българти... Този събор второто място заема на днескашния ден по проекта... И очень го ценяхме... Но, кво да направим? Кой, как... Разговор върви, че по електричеството квото си... Сушили там, ремонировали... Не знам...
- Толкоз години са га съхранили сичкити... Ужасно... То ужасно!...

1838 г. , Болград
 В началото на септември 1838 г. управителят на българските колонии в Бесарабия М. Бутков изпратил покана на архиепископ Кишиневски и Хотински Димитрий с молба да освети току-що изградения Храм. В своя отговор от 22 септември владиката съобщил за своята готовност да задоволи убедителната молба на цялото българско общество.
Главният попечител на българските преселници генерал Иван Никитич Инзов, под чието ръководство руските архитекти и инженери заедно с българските работници издигнали този великолепен храм, живо се е интересувал от процеса на подготовката към неговото тържествено освещаване. Изпълнявайки неговите указания, М. Бутков предварително изпратил съобщения във всичките поселения на Бесарабското българско въдворения, където е бил посочен денят на освещаването на църквата. В гореспоменатия рапорт се е запазила приписка; направена с ръката на архиепископ Димитрий, със следното съдържание: «19 октомври 1838 г. Посочената тук църква на Преображението е осветена от мене на 15 октомври, а страничните й олтари – на Йоан Предтеча на 17 октомври и Михаиловския – на 18 октомври. Д. А. К. и X.» 4.
Това тържество се е състояло при огромно стечение на болградското население и многочислени групи на богомолци от всички 82 български колонии в Бесарабия, голяма свита от високопоставени сановници, почетни гости от Кишинев, Измаил и Рени, при участието на И. Н. Инзов и в присъствие на знаменития арменски архиепископ, по-късно патриарх Нерсес. Празнуването по този повод, с почерпване и игри, толкова любими от българите, траяло четири дена…
…До откриването през 1858 г. на другата светиня на бесарабските българи – Болградската гимназия оставаха още цели 30години…

2012 г., Болград

На 26 януари всички ученици в гимназията бяха на училище. Никой не си тръгна, въпреки че бе съвършено ясно, че за нормален учебен процес не може да става и дума. Вятърът през цялото време духаше в посока на гимназията. Пред очите на децата рухна куполът, пред очите им падна кръстът. Учителката по български език Наталия кара с няколко думи изрази чувствата, обхванали в този ден учителите и учениците. „Осиротяхме изведнъж всички. Величественият храм, който всеки ден ни посрещаше, ни благославяше на добри дела, угасна. Боли ни отвътре. Нашето съкровище го няма! ...Не можехме да сдържаме децата да не гледат от прозорците на гимназията. Малките се ужасяваха, по-големите плакаха от безпомощност и съзнанието, че с нищо не можем да помогнем. Всички се питат: Какво имаме сега? Как ще живеем по-нататък? Трудно ми е да пиша, но искам да знаете, че потресението е огромно, че всеки учител и ученик го преживява като лична огромна трагедия. Още не можем да свикнем с мисълта, че всеки ден ще минаваме край събора и ще виждаме тази страшна гледка. Чудим се как е могъл да устои на толкова революции, войни, а при нас, по най-невероятен начин, го изгубихме. Дължим много на нашите предци и нашите внуци. Ще ни простят ли? Затова смятам, че възстановяването на тази светиня е нашето пряко задължение пред всички българи, пред всички нас.”

2012 г., Мадрид

На 29 януари 2012 г. в далечен Мадрид една друга учителка по български език Антоанета Мишева влиза в час.  Тя е една от първите, отзовали се на инициатива да се проведат в  българките училища по света Открити уроци, посветени на българския храм в непозната за повечето деца там Бесарабия.
«Вече втора неделя в училище говорим за човешките добродетели. Какво е да си добър, да правиш добро?Какво добро си направил?Откривахме проявите на добро в света,в който живеем. Днес продължихме с благодарността.На кого и по какъв начин можеш да благодариш?Ние благодарим ли?Много въпроси ,на които децата отговаряха . Дадоха ми безкрайни примери...
И аз им дадох пример –за  ония българи в Бесарабия,които доказват своята радост и благодарност към руския цар и народ ,който ги приютява по времето на турското робство,като построяват църква. И не каква да е църква,а храм-паметник! Чуден храм – с 5 камбани,3 олтара. А иконите – цяло вълшебство! След 100 години, през 1938 г., българският професор К. Иванов писал за това събитие: «Много други преселници бе приела Русия в Бесарабия и в Южна Русия – немци, французи, гърци, арменци и т. н. На много от тях са били дадени и повече блага, отколкото на българите. Обаче само българите са усетнали движение на душата да изразят голяма благодарност по отношението към Русия. И с това те са доказали, че чувството за благодарност, най-хубавото качество на човешката душа, те притежават в най-висока степен».

След като дадох на децата тази информация, им пуснах оня видеоклип, с горящия Храм и това, което е останало след пожара, – и излязох. По едно време се открехва вратата и едно дете прошепва: „Ама църквата гори, ами сега?“„И кръстът отгоре ли е изгорял?“ Не знам защо точно за кръста ме попита Ани. Чела съм, че най-важен е първият въпрос, който си задаваме! А кръстът е символа на вярата! Дали е изгоряла вярата?...
Не! – обясних на децата – вярата не може да изгори,защото е във всеки от нас! А църквата ще се възстанови.Има добри хора!"

***
Едва ли има какво да добавя в заключение. Да, сполетялата ни беда е голяма. Запали се светинята на православието в Бесарабия. Пред очите на невярващите в случващото се болградчани рухна главният купол на Събора и двуметровият железен кръст…
Причините са трагедията тепърва се изясняват, но потомците на онези, които преди да построят собствени жилища, са давали пари за Храма, на тези, които го опазили в дни на тежки изпитания – тези потомци днес вече виждат в мечтите си позлатата на възкръсналия от пепелта Спасо-Преображенски събор. Но сега те не са сами. С тях са стотици български сърца не само в България, но и по целия свят. Защото всички осъзнаваме, че светинята трябва да се възстанови. И защото тя е на всички българи, и поколенията след нас трябва да я познават такава, каквато са ни я завещали дедите ни…

____________________________
[1] Пламен Павлов, историк, преподавател във ВТУ „Св.св.Кирил и Методий“, автор и водещ на предаването „Час по България“ по ТВ СКАТ

[2] Цялото наименование на документа е «За поселването на българи и други преселници отвъд Дунава в Бесарабска област, с приложената ведомост на окръзи, отредени за поселването им»

[3] Аврам Иванович Мелников (1784-1854). Автор или съавтор на паметника «Минин и Пожарски» в Москва,  Преображенския събор «в древния стил»в гр.Нижни Новгород, в г. Одеса – комплекс от сгради на булевард Приморски и паметник «Ришелие», в средата на 30-те години на XIX в. построява събор в Кишинев, през 1840 г. – събор в Псков. От 1831 г. е ректор на Академията за изкуства.

[4] За основа на историческата част на изложението е използвана статията на Сава Новаков „Свято-Преображенския събор в гр. Болград“  (Към историята на освещаването на трипрестолна църква на преображение господне, предтеча кръстител Йоан и Архангел Михаил в колония Болград , Бесарабия, 15 октомври 1838 г.), посветена на 170-та годишнина от освещаването на Храма.