Райна Манджукова

Пропагандата като оръжие за масово унищожение Превод от украински. Оригиналът ТУК Автор: Татяна Станева  -украински културен деец, организатор на масови мероприятия, режисьор и продуцент на филмите „Място на силата“ и „Чамур“ Докато всички разсъждават за оръжия за масово унищожение, Русия ги използва активно. Искам да поговорим за нещо много важно! Не казвайте, че не е време. Време е най-накрая да осъзнаем това. Няколко пъти сядах да напиша този текст и да събера събития и мисли заедно. Така че ето го. Много преди войната, преди 2014-та, някъде през 2009-2010 г., се случи първата ми среща това оръжие. Бях в отпуск по майчинство на село, хранех бебето и с края на лявото ухо чух телевизора на баща ми. Останкино, или Русия 24, вече не си спомням. Баща ми не знае украински и, както е обичайно за всички в региона, гледа росTV. А и да напомня – аз съм от първия випуск, учил украински в училище, поколението преди мен просто не го разбира. В новините на великата и необятна Русия разказваха...

  Превод. Оригиналът ТУК Може ли пролетта да бъде черно-бяла? Може ли да бъде вечно февруари ? Обезценяват ли се златните думи? За съжаление Украйна знае отговорите на всички тези въпроси. За съжаление тези отговори са да. Всяка година на 8 май, заедно с целия цивилизован свят, почитаме всички, защитили планетата от нацизма през Втората световна война. Милиони загубени животи, осакатени съдби, измъчени души и милиони причини да кажем на зло то : никога повече! Знаехме каква е цената, която нашите предци са платили за тази мъдрост. З наех ме колко важно е да я съхран им и да я предад ем на нашите наследници . Но представа си нямахме , че нашето поколение ще стане свидетел на поругаването на тези думи , че , както се оказа, те са истина не за всички . Тази година казваме „Никога отново“ по различен начин. Чуваме "Никога отново" по различен начин. Звучи болезнено, жестоко. Не с удивителна, а с въпросителен знак. Вие казвате: никога повече? Кажете го това на Украйна. ...

МОЛИТВА ЗА УКРАЙНА Молитвата на президента на Украйна Володимир Зеленски в утрото на Великден, 24 април 2022. Превод от украински език. Оригиналът слушайте тук Боже велики, едини, съхрани ни Украйна! Защити тези, които ни защитават нас! Пази небето над тези, които пазят нашата земя! Укрепи волята на тези, които ни защитават от неволята! Съхрани тези, които съхраняват Украйна. Това са нашите военни, бойците от националната гвардия, граничарите, териториалната ни отбрана, разузнаването – тези и всички други Воини на Светлината. Помагай на тези, които им помагат на тях – това са доброволците и всички небезразлични хора от Украйна и целия свят. Дай сили на всички, които отдават всички сили! Нека всеки, който търси, винаги да намира! Нека всеки, който е поел по пътя, непременно да го преодолее. И нека всеки, който за спасението на Украйна прави всичко възможно, никога да не губи Вяра в това, че всичко е възможно! Пази живота на тези, които спасяват живота на другите – това с...

Този път интригата беше името...  Полът на детето, което очаквахме да се роди всеки момент – племенничката, най-новото попълнение в голямото ни семейство! - ни беше съобщен веднага след като стана ясен, но името се пазеше в дълбока тайна. Предвид събитията от   последната година, очаквахме да е друго. Дори бяхме сигурни какво ще е. Брат ми и снахата обаче ни изненадаха. Приятно. Защото Злата не е просто популярно напоследък име. За нашата фамилия то е специално . Има семейства, които знаят историята на своя род до няколко поколения назад. С имена, дати на раждане и пр. Благодарение на информацията, препредавана в семейството от поколение на поколение – къде истини, къде предания и легенди – от една страна, и възможностите за достъп до архивни материали – от   друга, някои дори са успели да проследят нишката до България. Открили са мястото, откъдето са тръгнали предците им, и името на човека, повел кервана към ...

  В тази гостоприемна къща, кацнала на един хълм над Дунава, тази нощ никой няма да спи. Трябваше да съм там, но не съм. Обаче и аз не мога да спя. И ще разкажа една история. Защото това е моят начин да скърбя. Моят начин да превъзмогна болката от поредната загуба. Защото днес за пореден път осиротях… *** А започва тази, иначе много лична история съвсем не лично. Даже може да се каже – обществено-патриотично. В началото на 80-те години на миналия век в едно малко българско село в Украинска Бесарабия едно момиче е гледало някакъв съветски филм, в който ставало дума за една българска революционерка. Ама като казвам българска, имам предвид „истински“ българска, от България! И момичето решило, че пионерският й отряд трябва да носи името на тази българка. А защо не? – нали пионерските отряди носеха имена на герои. А Лилия Карастоянова е била герой! И да, успяла е – отрядът получил името на българката, но това не било достатъчно. Седмокласничката вече имала друга цел: да се свърже ...

Фейсбук ми го напомни… Направихме го! Изложбата на Донка Минковская "Бесарабия - съкровища от бабините ракли" вече е открита! Беше хубаво. Беше топло и сърдечно. Имаше сълзи, но те бяха от преливащи емоции и радост. Имаше бъркотия в протокола, но вярваме, че тя ни бе простена, защото бяхме искрени и развълнувани. Звуците на гайдата във вещите ръце на Галин Георгиев и нежните извивки на странджанската песен в изпълнение на Радостина Йовкова органично допълваха мотивите на експонираните творби на Донка и връщаха присъстващите в онова далечно, завещано от бабите ни минало, където са корените на българщината. Директорът на Етнографския институт с музей Петко Христов бе истински домакин на събитието, - сърдечен и гостоприемен. И дори най-официалните ни гости - Посланикът на Украйна Микола Балтажи и Вицепрезидентът на България Илияна Йотова, тук на откриването на изложбата бяха преди всичко българи, гости на празника на Донка Минковская, дошли да разделят с нея радостта от ...

  …Казват, че където бил хвърлен пъпът на човека, такъв щял да бъде късметът му. Семейната история твърди, че баба ми била понесла моя да го хвърли някъде в града (да отърве детето от тежкия селски живот!), но, когато стигнала, открила, че го няма – загубила го била някъде по пътя… Истина ли е, не е ли – никога няма да разберем. Факт е обаче, че аз вече 50 години го търся. Пъпа ли, пътя ли? Или себе си? Днес правя поредната крачка в опит да се намеря… Впрочем, това, разбира се, е съвсем образно казано. Нито решението да поема по свой собствен път, нито това, каква да бъде посоката на новото ми търсене, са взети днес. А и първите необходими стъпки са направени по-рано. Просто това е официално последният ми работен ден в Международна компютърна академия It Step , а в понеделник – ще е първият, като на управител на Учебен Център DИАLОГИКА . Когато преди 33 години влакът Кишинев-София спря на Централна гара, аз имах само любовта към България и присъщите за възрастта ентусиазъм и неудър...