Райна Манджукова

Тихо предградие на Бостън… Спретната къщичка, обрамчена с кокетна дървена ограда. От двете страни на пътеката, водеща към входната врата, над която са изписани с готически шрифт цифрите 367, се кипрят кашпи с едри теменужки, не разцъфнали още хортензии и   обсипани с едри бели цветове азалии… Пуша на дървените стъпала и гледам как на бялата къща отсреща бавно се вдига гаражната врата за да влезе тъмносива Тесла. Вратата все така плавно се затваря, а шофьорът потъва в дълбочината на гаража, очевидно влязъл в къщата през вътрешна врата. Имам натрапчивото усещане, че някак си съм влязла в американски филм. От онези, романтичните, които гледам през уикенда по Diema Family. Очаквам всеки момент да се появи главната героиня, да се завърти сюжетът, в който тя ще се скара с някой напет момък, а мъжът ми, надигнал небрежно глава от лаптопа си, да каже „Ще се оженят!“… Само че моят филм, филмът, в който съм попаднала, е съвсем различен. Това е филм за едни ценности, които са ни зав...

 /превод/ Той някога ще ме покани на кафе Ще сложа нова рокля, хубави обувки Червило с ярък цвят ще избера Аз толкоз чаках тази среща да се случи Ще бъде есен и листата ще окапват А ние ще вървим из уличките тесни И дълго двамата града ще обикаляме Един до друг – ще бъдем толкоз близки Аз, под ръка го хванала, ще крача горда И минувачите след нас ще се оглеждат. Но ще съм тиха, дума не проронвам – Та този миг за мен е цялата вселена Ще влезем после в някоя сладкарница Да се завия одеяло ще ми донесе Навън октомври календарно се изнизва – Ще си поръчам капучино, той - кафе Ще обсъдим политиката и  времето, Най-нови книги, планове за Коледа И ще се смеем докато залезе слънцето Понеже имаме си много смешни спомени. И тази среща ще е първа и особена Аз – побеляла, той – пораснало дете. Ще го прегърна – благодарна и щастлива – Да, днес синът ми ме покани на кафе Автор - Мария Балюк

 /превод/ В най-сложните периоди от живота трябва да се постараем да изглеждаме добре. Прилично. Достойно. Защото именно в такива периоди срещаме най-важните, най-значимите за нас хора. Без значение добри или лоши. Това е съдбовно време. И не може да си позволим да радваме враговете си и да пропускаме късмета си. Защото той може да ни изненада откъде ли не. Ето и Марина Егоровна стои пред витрината с прясна риба. И гледа копърката. Да му се не види и цената! Трябва да купи за котката, тя тъкмо се оправи след тежка болест, много е слаба още. И много обича прясна рибка. Котката не знае, че Марина Егоровна я изгониха от работа. Е, не са я изгонили – освободили я по собствено желание, заради интригите на колежка.. А да си намериш нова работа, когато си надхвърлила петдесетте, не е толкова лесно. На всичкото отгоре и синът й е затънал в едни дългове, а с жена му чакат детенце. И паричките, които са й останали, са едно нищо, а трябва някак си да успее да изкара с тях. А тук тази копърка ...