Има смисъл...

Прибирам се изтощена и си мисля "Ден като днешния осмисля...

Спирам. Исках да кажа (да си помисля) "осмисля живота ми".

Еее, дали не се изхвърлям? Чак пък живота?

Ами, за добро или за лошо, това, което правя вече толкова години, е до голяма степен животът ми.

Така че, продължавам (да си мисля...) : "Дни като днешния наистина осмислят живота ми". Да, без преувеличение.

Нещо повече: срещата ми с момчетата и момичета от Асоциацията на българските фолклорни състави в чужбина по някакъв магически начин успя да заличи едно тежко усещане, което ме преследва напоследък.

Защото от известно време някой упорито подлага на изпитание не само психическата ми издръжливост, но дори и вярата ми, че това, което правя, действително е нужно някому…

Но…

Петък, 8 ноември. Наближава три следобед. С колегата Деси Павлова приближаваме към министерството на култура. Отпред има хора, които започват да ме поздравяват, ръкуваме се, прегръщаме се. Признавам си – за повечето не се сещам нито за имена, нито за държава, нито за име на ансамбъла. Но съм сигурна, че се познаваме. Определено се радват да ме видят.

Влизам в зала „Средец“, където ще се проведе срещата. Още прегръдки. Спомени – с някои се познаваме от десетилетия, с други не сме се виждали 10-20 години и срещата е толкова трогателна! С трети, напротив, преди месеци сме обсъждали предстоящото. Толкова много имаме да си кажем с тези хора.

И все пак продължавам да се тревожа: поели сме много труден път, поставили сме си трудна цел. Цел, към която сме поели – или, ако трябва да съм съвсем честна, – към която съм ги повела преди три години, когато Асоциацията се събра за първи път.

Тогава, на Първата творческа среща на Асоциацията на българските фолклорни състави в чужбина се обсъждаха различни варианти и възможности да привлечем вниманието на държавата към възрожденската им дейност.

Спомням си, как бяхме насядали в кръг и аз им разказвах за пътя, който сме изминали с българските училища в чужбина. Слушаха ме с недоверие. Виждах го. Разбирах ги – аз бях представител на същата тази държава, която не им обръщаше внимание и отказваше да ги припознае, така че, с малки изключения, повечето нямаха никаква причина да ми вярват…

Но не се предадох. На следващата година се събрахме при нас в агенцията. Изненадахме ги с подробен анализ на българските фолклорни състави в чужбина, изготвен от колегата Ива Крумова. Бяхме поканили представители на други институции, но дойдоха експерти, хора, които не могат да вземат решения, а и темата не беше тяхна. Затова разговорът беше труден, но въпреки това бяхме направили още една стъпка към взаимното доверие.

И ето ни днес. Третата среща е в Министерството на културата – най-логичното място за среща на хора, посветили се на популяризирането на българската култура зад граница. Ние от агенцията към Анализа на Ива добавихме и Анализ на българските културни сдружения, изготвен от Иванка Славчева. Председателят на АБФСЧ Радослава Недялкова представя преглед на извършеното от организацията за изминалата година. Инициаторката на пътуващия събор „На мегдана на другата България“ Анита Екенова разказва за „рожбата“ си и предстоящото му 10-то издание. Тук са и двама заместник министри – на културата и на външните работи. Дошли са не само да ни чуят, но и да ни уверят, че това, което правят културните сдружения в чужбина, е видимо и оценено (вече!). Разговорът вече не е между „искащи“ и „не даващи“ като предните години – разговорът е между партньори. Въпросите са конкретни, отговорите – честни. Ще си позволя да цитирам зам.министъра и също човек на изкуството Калин Вельов „Единственият сигурен начин нещо да не стане, е да не бъде започнато“. Е, ни сме го започнали. И се движим със сравнително бързи темпове, макар че предизвикателствата още са много…

Друго обаче исках да напиша.

Ден като днешния ми връща вярата в това, че има какво да дам, че от това, което правя, много, наистина много хора имат нужда. И най-вече, че всички тези хора ми повярваха. Вярват, че пътят, по който сме поели и вече вървим заедно, ще доведе до крайната ни цел.

А това ми дава сили и ми помага да не се огъна под тежестта на изпитанията, за които, всъщност, изобщо не ми се говори.

Беше прекрасен ден.

Благодаря ви, хора…