Снежната принцеса

 

Преди 15 години този ден, 5 февруари започна с един от онези безумни диалози, на които бе способна само Светла й Памет Майка ми:

-          Бабо, честито! Имаш внучка! (след двамата внуци – сина ми Божидар и племенника Макси, това беше наистина повод за голяма радост на баба!)

-          Въх, ама защо толкова рано бе, мамооооо?!

-          Е, какво да правим сега? Да я върнем ли? 😊

-          Ама аз не мога да тръгна – ние тъкмо заклахме прасето!

-          Мамо, ти не можеш да тръгнеш веднаха не защото сте заклали прасето, а защото нямаш виза! (с Украйна тогава още имахме визов режим)…

И докато майка ми си събира акъла и багажа за да отиде до Одеса за виза, а после да поеме за България, ние с мъжа ми набързо се организирахме и потеглихме за Русе.

На този ден през 2010-та времето в София бе студено, но сухо. Преди да тръгнем се обадих на Пламен – за да споделя радостта.

-          Внимавайте, обещават силни снеговалежи насам – предупреди ме той, загрижен, както винаги.

-          Ами! Снеговалежи! – сухо и тихо е – не обърнах внимание аз.

И тръгнахме. До Велико Търново пътувахме спокойно, както се казваше, нищо не предвещаваше проблеми. Отбихме се при Пламен и докато пихме по едно кафе и изпушихме по няколко цигари, наистина започна да прехвърча.

-          Внимавайте! – отново каза Пламен, – Беленският баир е коварна работа…

И ние продължихме за Русе. А прехвърчането някак си незабележимо започна да се превръща в натрупване. Седях на задната седалка в служебното Volvo и усещах, как колата започва да поднася. Не се притеснявах – имах пълното доверие в шофьорските умения на колегата ми Иван. Но след като вече благополучно преодоляхме опасния Беленски баир и се движехме из равното, километър след километър съкращавайки разстоянието до заветното Русе, започнах да си давам сметка, че всеки километър се преодолява все по-трудно. Да кажа „валеше сняг“ – значи нищо да не кажа! В равнината нищо не можеше да попречи на стихията да си вилнее на воля! На моменти имах усещането че Господ изсипва от огромен самосвал сняг точно върху колата. Няма да забравя още един забележителен диалог между шофьора Иван и моя съпруг Петко:

-        Иван (спокоен, все едно се разхожда из полето): А бе, някой знае ли къде карам?

-        Петко (след няколко секунди пауза): Не съм сигурен, но мисля, че си в насрещното, тъй като Óсовата ми е отдясно…

Ето така „с шеги и закачки“ все пак стигнахме до Русе. Тук (в скоби) ще отбележа, че само половин час след като влязохме в града, пътят е станал абсолютно непроходим. Разбрахме го от репортажите в сутрешните новини по телевизора на следващия ден, когато репортерката интервюираше заседналите на входа на града шофьори, нощували в колите си! Но, както казах, това бе в скоби, защото го научихме на следващия ден. А на 5 февруари заварихме абсолютно оглупелия от щастие и прилично почерпен татко Мирослав, след което отидохме (въпреки снега!) в една от уютните русенски кръчми да отбележим достойно раждането на племенницата ми. И не само добре се почерпихме, но и царски почерпихме персонала! Повярвайте, такъв бакшиш оставихме (без да искаме, разбира се!), че сигурно още дълго се е говорело за това в Русе. Но това е една друга история, която ще разкажа някой друг път.

… На другия ден отидохме в родилното, но за съжаление, тогава не успях да видя племенничката си. Заради нисък хемоглобин със сестра ми ги оставиха в болницата повече от обичайното, а аз трябваше да се връщам на работа. Но през следващите 15 години с Мира, с моята любима племенничка Мирослава наваксахме. Въпреки че те още доста години живяха в Русе, виждахме се много често. При всяко пътуване за там от някоя от бензиностанциите неизменно купувах някоя плюшена мечка, рискувайки накрая сестра ми да ме изгони заедно играчката, защото вече бях прекалила. Имах щастието да ми я доверят да я гледам цели две седмици, докато родителите й си взеха част от медения месец за да заминат за Палма де Майорка. Някой друг път ще разкажа за следобедните разходки из малките улички на Русе, с хубавите къщички с китните веранди, на които госпожите си пиеха следобедното какао. Ще разкажа и как влачих горкото дете в кошче с автобус за Търново, от там с колата с Пламен за София, за да си направя предаването, и после по същия начин обратно. За пъпа й, който хвърлих край източния крак на Айфеловата кула, и обещанието да я заведа в Париж, което още не съм изпълнила…

Мира, моята любима племенничка Мирослава днес навършва 15 години. Само 15, а вече имаме толкова спомени заедно! А колко ли още ще натрупаме!

Бъди здрава, щастлива и смела, мило мое детенце! Леля ти винаги ще е до теб, където и да те отведе пътят, който тепърва ще откриваш.

Обичам те безкрайно, лельо!

 

Послепис:
А баба й на Мирослава, майка ни, все пак успя да дойде. Заради сковалите целия български североизток  (и румънски югоизток) снегове влакът, с който пътува, не стигнал не само до Русе, но дори и до гарата в Букурещ. Вагонът им бил откачен някъде на резервните пътища. На Мирослав и приятеля ни Иво им се наложело да газят преспи до кръста за да открият майка ми и да я приберат в Русе. Но това е поредната от многото истории на нашето семейство, които някога ще разкажа….