Райна Манджукова

Прибирам се изтощена и си мисля "Ден като днешния осмисля... Спирам. Исках да кажа (да си помисля) "осмисля живота ми". Еее, дали не се изхвърлям? Чак пък живота? Ами, за добро или за лошо, това, което правя вече толкова години, е до голяма степен животът ми. Така че, продължавам (да си мисля...) : " Дни като днешния наистина осмислят живота ми". Да, без преувеличение. Нещо повече: срещата ми с момчетата и момичета от Асоциацията на българските фолклорни състави в чужбина по някакъв магически начин успя да заличи едно тежко усещане, което ме преследва напоследък. Защото от известно време някой упорито подлага на изпитание не само психическата ми издръжливост, но дори и вярата ми, че това, което правя, действително е нужно някому… Но… Петък, 8 ноември. Наближава три следобед. С колегата Деси Павлова приближаваме към министерството на култура. Отпред има хора, които започват да ме поздравяват, ръкуваме се, прегръщаме се. Признавам си – за повечето н...

 /Честит рожден ден, мила сестричке.../ Когато тя се роди, аз бях на 5. Предполагам, че сте чели какви ли не от умни по-умни неща   за това, колко е важно правилно да се прецени, кога да се ражда второто дете, как трябва първото да се подготви за това, че в семейството ще се появи бебе, че да не се повреди крехката психика на каката (или баткото), или пък не дай-Боже да изревнува и да навреди на малкото… И така нататък и така нататък…. Добре, че родителите ми не ги бяха чели тези работи. Тя просто един ден се появи у дома. Беше топла есен, а тя беше толкова мъничка и така хубаво миришеше. Обожавах да се въртя около мама, когато тя я преповиваше. Знаете ли какво е това? Малцина вече знаят как се повива бебе.  Защото сега бебетата ги изписват от родилното с памперс и дрешки. И едно одеялце отгоре, по-скоро за красота. А преди пелените трябваше да са минимум три: една мъничка, много мека, най-добре от тензух, която се слага между крачетата на бебето, после втората – тъ...

Тихо предградие на Бостън… Спретната къщичка, обрамчена с кокетна дървена ограда. От двете страни на пътеката, водеща към входната врата, над която са изписани с готически шрифт цифрите 367, се кипрят кашпи с едри теменужки, не разцъфнали още хортензии и   обсипани с едри бели цветове азалии… Пуша на дървените стъпала и гледам как на бялата къща отсреща бавно се вдига гаражната врата за да влезе тъмносива Тесла. Вратата все така плавно се затваря, а шофьорът потъва в дълбочината на гаража, очевидно влязъл в къщата през вътрешна врата. Имам натрапчивото усещане, че някак си съм влязла в американски филм. От онези, романтичните, които гледам през уикенда по Diema Family. Очаквам всеки момент да се появи главната героиня, да се завърти сюжетът, в който тя ще се скара с някой напет момък, а мъжът ми, надигнал небрежно глава от лаптопа си, да каже „Ще се оженят!“… Само че моят филм, филмът, в който съм попаднала, е съвсем различен. Това е филм за едни ценности, които са ни зав...

 /превод/ Той някога ще ме покани на кафе Ще сложа нова рокля, хубави обувки Червило с ярък цвят ще избера Аз толкоз чаках тази среща да се случи Ще бъде есен и листата ще окапват А ние ще вървим из уличките тесни И дълго двамата града ще обикаляме Един до друг – ще бъдем толкоз близки Аз, под ръка го хванала, ще крача горда И минувачите след нас ще се оглеждат. Но ще съм тиха, дума не проронвам – Та този миг за мен е цялата вселена Ще влезем после в някоя сладкарница Да се завия одеяло ще ми донесе Навън октомври календарно се изнизва – Ще си поръчам капучино, той - кафе Ще обсъдим политиката и  времето, Най-нови книги, планове за Коледа И ще се смеем докато залезе слънцето Понеже имаме си много смешни спомени. И тази среща ще е първа и особена Аз – побеляла, той – пораснало дете. Ще го прегърна – благодарна и щастлива – Да, днес синът ми ме покани на кафе Автор - Мария Балюк

 /превод/ В най-сложните периоди от живота трябва да се постараем да изглеждаме добре. Прилично. Достойно. Защото именно в такива периоди срещаме най-важните, най-значимите за нас хора. Без значение добри или лоши. Това е съдбовно време. И не може да си позволим да радваме враговете си и да пропускаме късмета си. Защото той може да ни изненада откъде ли не. Ето и Марина Егоровна стои пред витрината с прясна риба. И гледа копърката. Да му се не види и цената! Трябва да купи за котката, тя тъкмо се оправи след тежка болест, много е слаба още. И много обича прясна рибка. Котката не знае, че Марина Егоровна я изгониха от работа. Е, не са я изгонили – освободили я по собствено желание, заради интригите на колежка.. А да си намериш нова работа, когато си надхвърлила петдесетте, не е толкова лесно. На всичкото отгоре и синът й е затънал в едни дългове, а с жена му чакат детенце. И паричките, които са й останали, са едно нищо, а трябва някак си да успее да изкара с тях. А тук тази копърка ...

  Днес моята малка сестричка Лилия ( Lily Burlakova ) има рожден ден ! ... Няма да кажа , на колко години става тя днес ! А и това въобще не е важно ... по - важното е , че аз много смътно си спомням живота , когато я е нямало , макар че на тази възраст би трябвало да имам спомени . Но нямам ... Сякаш винаги я е имало . Не помня много и от деня , в който се роди . Само това , че мама искаше да я кръсти Оксана . Като се замисля , това име щеше да й отива . Но все пак се радвам , че баща ми настоя да е Лиля , Лиличка ... Най - лошото, – и това е грях , който продължавам да изкупвам досега – че нямам много спомени и от детството й . Гледах я ( както казах , бях доста голяма ), имах задължението да гладя пелените и да я наглеждам , когато мама е в кухнята или работи нещо из двора . Но не знаех какво е чувствало това дете . Нямах представа , че  с времето  ня...