Райна Манджукова

„Нет, и не под чуждым небосводом, И не под защитой чуждых крыл,- Я была тогда с моим народом, Там, где мой народ, к несчастью, был.“ Анна Ахматова, „Реквием“ Эпиграф Анны Ахматовой к поэме „Реквием“ назойливо крутится в голове последние дни и не дает покоя. Потому что я, рожденная в Бессарабии, осуществившая 25 лет назад мечту нескольких поколений бессарабских болгар вернуться Болгарию и с тех пор распятая крестом между „старой“ и „новой“ родиной, сейчас, в настоящий момент не там. Не в моей сгорающей в огне неизвестности и беспокойства Бессарабии. Не „с моим народом“. Езжу отсюда туда и обратно, мечусь – физически и эмоционально – между болгарами в Бессарабии, разделенными в мнениях и оценках происходящего в Украине, и болгарами в Болгарии – с их часто первосигнальными и поспешными выводами по поводу этих мнений и оценок... Если бы я сейчас была в Украине, то разумеется стояла бы где-нибудь „на баррикадах“. Но, к сожалению, я не там, я – в Болгарии. И болею каждым пол

„Нет, и не под чуждым небосводом, И не под защитой чуждых крыл,- Я была тогда с моим народом, Там, где мой народ, к несчастью, был.“ Анна Ахматова, „Реквием“ Този епиграф на Анна Ахматова към поемата й „Реквием“ ми се върти в главата през последните дни и ми дава мира. Защото аз, родената в Бесарабия, осъществила преди 25 години мечтата на поколения бесарабски българи да се завърнат в България и от тогава разпъната на кръст между старата и новата си родина, днес не съм там. Не съм в моята изгаряща в огъня на неизвестността и несигурността Бесарабия. Не съм с народа си. Лутам се – физически и емоционално – между българите в Бесарабия, разделени в мненията и оценките си за случващото се в Украйна, и българите в България с техните често първосигнални и прибързани изводи по повод   същите тези мнения и оценки... Ако бях в Украйна, със сигурност щях да съм някъде по барикадите. Но не съм там, тук съм. И боледувам всяко неграмотно изказване на български политик, всеки повърх