Райна Манджукова

За протести, контра протести и словото - като оръжие... Здравей, мила К. Преди всичко ти благодаря за това, че ми писа лично, а не на стената във фейсбук, където щяхме да затънем в безизходицата от коментари, взаимни нападки и тотално неразбиране. Не ние с теб, а между всички хора, които щяха да се включат. Винаги така става във фейсбук – в крайна сметка това е спецификата на „глобалната мрежа“. Аз обаче ще ти отговоря публично (затова не съм написала името ти). Защото твоите въпроси наистина са много важни и защото в една или друга форма – включително и със заплахи! - ми ги зададоха много хора. Благодаря ти за въпросите ти, защото, отговаряйки на тях, мога да се   опитам да посоча разликата между добрите намерения и подкрепата за един народ от използването на ситуацията, в която е изпаднал този народ, за пропагандиране на определена геополитическа ориентация. Така, както я виждам аз. Питаш ме, кое толкова ме възмути в „ поканата за шествие и митинг с цел протест срещу во

„Нет, и не под чуждым небосводом, И не под защитой чуждых крыл,- Я была тогда с моим народом, Там, где мой народ, к несчастью, был.“ Анна Ахматова, „Реквием“ Эпиграф Анны Ахматовой к поэме „Реквием“ назойливо крутится в голове последние дни и не дает покоя. Потому что я, рожденная в Бессарабии, осуществившая 25 лет назад мечту нескольких поколений бессарабских болгар вернуться Болгарию и с тех пор распятая крестом между „старой“ и „новой“ родиной, сейчас, в настоящий момент не там. Не в моей сгорающей в огне неизвестности и беспокойства Бессарабии. Не „с моим народом“. Езжу отсюда туда и обратно, мечусь – физически и эмоционально – между болгарами в Бессарабии, разделенными в мнениях и оценках происходящего в Украине, и болгарами в Болгарии – с их часто первосигнальными и поспешными выводами по поводу этих мнений и оценок... Если бы я сейчас была в Украине, то разумеется стояла бы где-нибудь „на баррикадах“. Но, к сожалению, я не там, я – в Болгарии. И болею каждым пол

„Нет, и не под чуждым небосводом, И не под защитой чуждых крыл,- Я была тогда с моим народом, Там, где мой народ, к несчастью, был.“ Анна Ахматова, „Реквием“ Този епиграф на Анна Ахматова към поемата й „Реквием“ ми се върти в главата през последните дни и ми дава мира. Защото аз, родената в Бесарабия, осъществила преди 25 години мечтата на поколения бесарабски българи да се завърнат в България и от тогава разпъната на кръст между старата и новата си родина, днес не съм там. Не съм в моята изгаряща в огъня на неизвестността и несигурността Бесарабия. Не съм с народа си. Лутам се – физически и емоционално – между българите в Бесарабия, разделени в мненията и оценките си за случващото се в Украйна, и българите в България с техните често първосигнални и прибързани изводи по повод   същите тези мнения и оценки... Ако бях в Украйна, със сигурност щях да съм някъде по барикадите. Но не съм там, тук съм. И боледувам всяко неграмотно изказване на български политик, всеки повърх