Райна Манджукова

Този път интригата беше името...  Полът на детето, което очаквахме да се роди всеки момент – племенничката, най-новото попълнение в голямото ни семейство! - ни беше съобщен веднага след като стана ясен, но името се пазеше в дълбока тайна. Предвид събитията от   последната година, очаквахме да е друго. Дори бяхме сигурни какво ще е. Брат ми и снахата обаче ни изненадаха. Приятно. Защото Злата не е просто популярно напоследък име. За нашата фамилия то е специално . Има семейства, които знаят историята на своя род до няколко поколения назад. С имена, дати на раждане и пр. Благодарение на информацията, препредавана в семейството от поколение на поколение – къде истини, къде предания и легенди – от една страна, и възможностите за достъп до архивни материали – от   друга, някои дори са успели да проследят нишката до България. Открили са мястото, откъдето са тръгнали предците им, и името на човека, повел кервана към Бесарабия. П

  В тази гостоприемна къща, кацнала на един хълм над Дунава, тази нощ никой няма да спи. Трябваше да съм там, но не съм. Обаче и аз не мога да спя. И ще разкажа една история. Защото това е моят начин да скърбя. Моят начин да превъзмогна болката от поредната загуба. Защото днес за пореден път осиротях… *** А започва тази, иначе много лична история съвсем не лично. Даже може да се каже – обществено-патриотично. В началото на 80-те години на миналия век в едно малко българско село в Украинска Бесарабия едно момиче е гледало някакъв съветски филм, в който ставало дума за една българска революционерка. Ама като казвам българска, имам предвид „истински“ българска, от България! И момичето решило, че пионерският й отряд трябва да носи името на тази българка. А защо не? – нали пионерските отряди носеха имена на герои. А Лилия Карастоянова е била герой! И да, успяла е – отрядът получил името на българката, но това не било достатъчно. Седмокласничката вече имала друга цел: да се свърже с ро

Фейсбук ми го напомни… Направихме го! Изложбата на Донка Минковская "Бесарабия - съкровища от бабините ракли" вече е открита! Беше хубаво. Беше топло и сърдечно. Имаше сълзи, но те бяха от преливащи емоции и радост. Имаше бъркотия в протокола, но вярваме, че тя ни бе простена, защото бяхме искрени и развълнувани. Звуците на гайдата във вещите ръце на Галин Георгиев и нежните извивки на странджанската песен в изпълнение на Радостина Йовкова органично допълваха мотивите на експонираните творби на Донка и връщаха присъстващите в онова далечно, завещано от бабите ни минало, където са корените на българщината. Директорът на Етнографския институт с музей Петко Христов бе истински домакин на събитието, - сърдечен и гостоприемен. И дори най-официалните ни гости - Посланикът на Украйна Микола Балтажи и Вицепрезидентът на България Илияна Йотова, тук на откриването на изложбата бяха преди всичко българи, гости на празника на Донка Минковская, дошли да разделят с нея радостта от

  …Казват, че където бил хвърлен пъпът на човека, такъв щял да бъде късметът му. Семейната история твърди, че баба ми била понесла моя да го хвърли някъде в града (да отърве детето от тежкия селски живот!), но, когато стигнала, открила, че го няма – загубила го била някъде по пътя… Истина ли е, не е ли – никога няма да разберем. Факт е обаче, че аз вече 50 години го търся. Пъпа ли, пътя ли? Или себе си? Днес правя поредната крачка в опит да се намеря… Впрочем, това, разбира се, е съвсем образно казано. Нито решението да поема по свой собствен път, нито това, каква да бъде посоката на новото ми търсене, са взети днес. А и първите необходими стъпки са направени по-рано. Просто това е официално последният ми работен ден в Международна компютърна академия It Step , а в понеделник – ще е първият, като на управител на Учебен Център DИАLОГИКА . Когато преди 33 години влакът Кишинев-София спря на Централна гара, аз имах само любовта към България и присъщите за възрастта ентусиазъм и неудържим