В добри и лоши времена...

 /Честит рожден ден, мила сестричке.../

Когато тя се роди, аз бях на 5.

Предполагам, че сте чели какви ли не от умни по-умни неща  за това, колко е важно правилно да се прецени, кога да се ражда второто дете, как трябва първото да се подготви за това, че в семейството ще се появи бебе, че да не се повреди крехката психика на каката (или баткото), или пък не дай-Боже да изревнува и да навреди на малкото… И така нататък и така нататък…. Добре, че родителите ми не ги бяха чели тези работи.

Тя просто един ден се появи у дома. Беше топла есен, а тя беше толкова мъничка и така хубаво миришеше. Обожавах да се въртя около мама, когато тя я преповиваше.

Знаете ли какво е това? Малцина вече знаят как се повива бебе. Защото сега бебетата ги изписват от родилното с памперс и дрешки. И едно одеялце отгоре, по-скоро за красота. А преди пелените трябваше да са минимум три: една мъничка, много мека, най-добре от тензух, която се слага между крачетата на бебето, после втората – тъничка, от басма или друга тънка естествена  материя, – нея я повиваме от подмишниците надолу и много плътно стягаме крачетата, и вече след това е по-топличката, бархетната пелена, с която увиваме вече и ръчичките, плътно прилепнали край тялото. Че и с повой се връзва отгоре. Един такъв широк, специално шит колан. И така в крайна сметка бебето заприличваше на един плътен пашкул, не размахваше безразборно ръчички и крачета, с които да се самостряска и да се буди. Спеше си и сумтеше… докато не дойдеше време да се храни и преповива…

Ама аз май се отплеснах... Мисълта ми беше, че обожавах, когато мама я преповиваше. Дотолкова, че когато мама, работейки в градината или в двора, се провикваше „Райко, иди да нагледнеш Наталка“, аз отивах и… я будех. Да, събуждах горкото бебе, то започваше да плаче и… мама, разбира се, идваше да сменя пелените…

Добре, че е била мъничка и няма спомен за това, иначе сигурно щеше да ме намрази. А тя не само, че не ми се е ядосвала никога, но следващият ми спомен с нея е, как аз се връщам от училище, а тя седи на леглото и като ме види, започва възторжено да подскача по дупе и да протяга ръчички насреща: „Како! Како! Како!“… Ако искате ми вярвайте, но този спомен досега ме стопля и усмихва.

Между другото, някъде по пътя тя престана да ме нарича кака. Идея нямам кога и защо. За дълго време. После, когато вече дойде в България, започна да ме нарича по-модерному „сестра ми“. А сега май пак съм кака…

А после споделих съдбата на всички по-големи деца: тя не се отлепяше от мен. Където и да идех, следваше ме като опашчица. Дори имам една снимка, където сме на излет с класа и тя по някаква причина също е на снимката.

Истински се сближихме обаче, когато тя след гимназията дойде да учи в България. Вече бях писала някъде, че това, къде да учи сестра ми, сякаш никога изобщо не е било въпрос – ясно беше: при кака в България. Беше началото на лудите 90-те. Трябваше да работим успоредно с ученето. И тя от първите си дни в България започна да работи. В жегата стоеше на сергията с книги на спирката на Химическия, през зимата – върху едни картони под краката, та поне малко да се предпази от студа! – продаваше ядки на Витошка… Какъв ужас изживях, когато след първия си работен ден в един ресторант в Изток тя се прибра чак в 5 сутринта. А да ме пита човек, с какъв акъл я оставих в една крайпътна кръчма на Предела, между Симитли и Банско. Тя търсеше работа, а те търсеха човек за работа. На Предела… Благодаря ти, Господи, че винаги си бил добър към нас, защото не ми се мисли, какво е можело да се случи.

Никога няма да забравим една Коледа, когато цяла София празнуваше, а ние нямахме никакви пари. Бяхме предали за вторични някакви празни бирени бутилки, „наследени“ при настаняването си в 17-блок и излязохме в центъра, където с последните стотинки си разделихме някакви… Впрочем, не помня какво си бяхме взели за ядене, но си купихме билети за въртележката, установена пред НДК. Свиреше музика, летяхме над светлините на празнуващия град щастливи и изобщо не мислехме какво ще ядем утре.

Сега, когато ги пиша тези редове, честно, плаче ми се. Но си мисля, че ако можех да върна времето назад, сигурно пак щяхме да направим същото. Защото най-важното беше – и е! – че бяхме заедно, грижехме се една за друга. Държахме се една за друга и разчитахме една на друга. И така е до днес.

Сега сестра ми Наталия е една успешна млада дама. И успехът й има страшно висока добавена стойност, защото всяка стъпка по пътя към този успех е извоювана с цената на много, наистина много усилия, много смелост и много риск. Не са малко успешните жени, но колко от тях имат три деца? Е, сестра ми има! Три прекрасни деца, които я обожават и ценят.

А днес моята малка сестричка Наталка има рожден ден. Всъщност денят вече преваля и тя вече е получила всички възможни пожелания. А аз не обичам да се повтарям. Затова моето пожелание ще е малко… егоистично. Защо това, което ще ти пожелая, мила моя сестричке, е винаги да си до мен. Да си до нас с Лиля и Димката. Били сме заедно в трудни времена, нека да сме заедно и в добри такива.

Обичам те безкрайно!