Българите в Унгария - заедно в живота и в смъртта

 

Стряскащо заглавие, нали?

Така е, но именно това „в смъртта“ ме накара да седна и да опиша впечатленията си от посещението при българите в Унгария веднага след последната среща. Още докато съм тук, в Будапеща. След именно тази, последната среща, която добави страшната, но и силно ангажираща с отговорност дума в заглавието.

За българската общност в Унгария се знае – поне от тези, които се интересуват от българите в чужбина – най-вече, че са основно потомци на градинари, дошли в пределите на Австроунгарската империя в началото на 20 век да развиват градинарство, и утвърдили се като най-мощните производители и търговци със селско-стопанска продукция. Всъщност, още през  1914 г. е учредено Дружеството на българите в Унгария, което и днес има значителна роля за запазване на българския дух сред сънародниците ни. По негова инициатива през 1953 г. се събират доброволни дарения за построяването на Българския културен дом в Будапеща, открит през есента на 1957 година. Дружеството развива активна културна дейност. Организират се събрания, чествания на забележителни дати и годишнини, тържества, вечеринки, екскурзии и др. Поддържа създадените през десетилетия традиции за съвместното посрещане на всяка нова година, отпразнуване на празника на градинаря Трифон Зарезан, отбелязване на най-важните дати от историята на българския народ: 3 март, 24 май, 2 юни – Деня на Ботев и др. Тук е създадено и най-старото българско училище в чужбина – през 1918 г. Училище, което през 1955 г. става държавно – на българската държава, – и от което през 2011 г. същата тази държава се отказва.

Но и училището, и дружеството, и културният дом, и създадените през годините четири фолклорни състава продължават да съществуват, да работят и да се развиват. Защото пък тези, които се вълнуват и от политиките по отношение на българите по света, знаят и че съвременната държава Унгария е една от най-лоялните към малцинствата, живущи в страната, и разполага със сериозни финансови инструменти за да подпомага съхраняването, развитието и просперитета на тези малцинства. Съгласно Закона за правата на националните и етническите малцинства в Унгария малцинствата имат право да избират свои самоуправления, субсидирани от правителството на Унгария. Така през 1995 г. се учредява Българското републиканско самоуправление – една много сериозна организация, развиваща активна културна дейност в сътрудничество с Дружеството на българите в Унгария, подкрепя дейността на останалите български отганизации и формации като Малко театро, съставите "Росица", "Янтра", "Мартеница" и "Зорница"; издава вестник "Български вести" и българо-унгарско списание за култура и обществен живот "Хемус"... Всичко това обаче всеки може да го прочете в интернет. Стига да се интересува.

Но има неща, които не могат да бъдат прочетени никъде. Неща, които дори не е достатъчно да бъдат видени – те трябва да бъдат почувствани,  преживени, усетени.

Като запознанството ми с художника Петер Лукач (Peter Lukács), който всяка събота води четирите по-малки от общо шестте си деца на българско училище в градчето Сентендре (Szentendre), защото той, потомъкът на градинарите, не е успял да го научи навремето много добре, но иска децата му да го знаят. И затова не само ги води на българско училище, пътувайки километри от съседно населено място, но и гледа да използва всяка възможност да ги доведе в България, за да се „потопят в атмосферата“, както казва той…

Като срещата с бай Никола Кушев – дългогодишен председател на Българското дружество в градчето Халастелек, построил със собствени средства и със силите на семейството си паметник на „Българския долап“ – копие в мащаб 1:1: на оригиналния уред[1] от Музея на градинарството в Лясковец. Като гордостта, с която разказва за първите градинари, за техните постиженията и ролята им за развитието на градчето. И е съвършено ясно, че това, което ни разказва, никак не е преувеличено, защото ако беше, едва ли кметът на Халастелек щеше да дойде в часовете извън работно време да ни отвори кметството, за да ни посрещне там, и едва ли щеше да признае, че българската общност тук е по-отдавна отколкото Халастелек е град. Като радостта на съпругата на бай Никола, леля Цеци, посрещнала ни в дома им и спонтанното й „толкова се радвам, че се върнахте на мястото си!“ (тълкувайте си го, както искате!) и признанието на бай Никола „Благодаря ти, че си такава, истинска!“ (защото не отказах да опитам гроздовата му)…

Като гордостта, с която хората от самоуправлението ни показваха новия си супер модерен и екстра умен Дом[2], построен на тяхна, българска земя, дарена на времето на предците им от едновремешната, със средства на днешната унгарска държава. И горчивината, с която си спомняха, как българската държава се отказа от българското училище, което беше стопанисвала повече от половин век. И недоумението, как може да бъде проблем изпращането на един, само един учител, след като в едно унгарско училище, в едно населено място, където също са живели градинари и сега живеят техни потомци, децата и родителите искат (!) да учат български език…

…Мога да продължа да разказвам за тези чудни българи в Унгария, които не се делят на стара и нова емиграция, на стари и млади в управлението, където възрастните, доайените, предават „щурвала“ на властта на младите и остават редом до тях, за да им помагат.  За това, колко много неща можем да научим от тях, и най-вече за това, какво планираме да направим заедно. Защото аз затова съм тук. Нищо че жълтите вестници пишат, че ходя на „екскурзии“ за държавна сметка. Да пишат. Тук съм, защото от Унгария можем да поемем много добри практики, както е модерно да се казва напоследък, по отношение на политиката на държавата спрямо своите сънародници по света[3], а от българска общност в тук– да научим какво значи българско единство.

С тези мисли излизах от Българския дом след всички срещи и вече обмислях бъдещия отчет, който предстои да напиша, тъй като това бе и последна точка в програмата на посещението.

И тогава Моника Тютюнкова – председател на църковното настоятелство на Българската православна църква „Св.св. Кирил и Методий“ и, разбира се, също потомка на известен градинарски род – ни покани да разгледаме църквата. Разбира се приехме. Хубава църква. Посланик Христо Полендаков ни обърна внимание, че това е най-големият български храм в Европа. Впечатлихме се. И тогава ги видях. Снимките. Десетки или дори стотици снимки. Малки, големи, черно-бели и цветни, гравирани върху плочи или просто ламинирани... Не съм виждала такова в друга църква. Никъде. И още преди да попитаме, Моника поясни „Това са починали българи в Унгария. Понеже няма друга българска църква, близките идват тук да поръчат служба и оставят снимка. За да са заедно българите“. Думите свършват. Остава само да се поклоним.

На българите в Унгария. Които са заедно в живота и в смъртта. Заедно.

---

[1] Огромно градинарско колело, с което гурбетчиите са поливали зеленчуковите градини на Европа. Забележителното съоръжение се намира в двора на единствения на Балканите Музей на гурбетчийското градинарство.

[2] Български културно-образователен център – нова модерна сграда, тържествено открита на 24 май 2024 г.

[3] Срещата ми с председателя на Комисията за национално сближаване в унгарския парламент Карой Панцел бе изключителна полезна и важна.