ЧЕРНИЦАТА И ХОРИЗОНТЪТ

Къщата ни на село има формата на буква „Г”. Такива са повечето стари български къщи в Бесарабия. В „късата“ част на буквата обикновено са „дамчето“ (така наричат в нашето село помещението, където се съхраняват бъчвите с виното), мазето, за което или има отделен вход или се слиза от дамчето, и други помощни постройки. Жилищната част се разполага в дългата част на къщата, като стаите обикновено са преходни, нанизани една след друга като мъниста. Най-накрая е „залата“ – голямата стая, в която никой не живее, и която се използва за най-тържествените поводи. Към тази стая обикновено има и отделен вход – „парадния“ – който също се ползва рядко. Тъй като от двадесет години аз съм гостенка в дома си, затова ми е позволено да спя в крайната част на къщата и ползвам парадния вход. Но така се случи, че този параден вход с праг от едно стъпало за всичките тези години придоби съвсем друго значение за мен. Не помня кога си създадох навика преди лягане да седна на този праг за да изпуша една-две цигари (скришом от родителите, разбира се). И едва наскоро осъзнах, че това, на пръв поглед механично действие има невероятен терапевтичен ефект. Защото независимо в какво настроение съм, какъв е поводът за поредното ми „гостуване“ у дома, какво съм оставила в България и какво искам да намеря тук, при корените – споделяне на радост от постигнатото или утеха от претърпяна несполука – във всички случаи има едно нещо, което през всичките тези години остава непроменено: прагът на бащината къща, градинката с цветята на мама наоколо, небето, винаги обсипано с толкова ярки звезди, че нещастната лампа (единствената на нашата улица) пред портата изглежда като едва мъждукаща свещ… И голямата черница, която напълно закрива хоризонта.

Черницата е стара, никой не си помня на колко е години. Просто всички си знаят, че винаги е била там. И е закривала хоризонта. Само че кой ли ти мисли за някакви си хоризонти, когато светът за теб са двете главни и улици и няколкото преки, а разбиранията за близо и далече се изчерпват с „нашия край“ и „оня край“, т.е. от нашата страна или от другата страна на центъра с училището, дома на културата и „кантората“ (уникално събирателно за назоваване на цялата колхозна и местна администрация)… Така че думата хоризонт е само понятие от географията, но няма нищо общо с твоето настояще и бъдеще. Нещо повече – ти изобщо не се замисляш какъв си, откъде си и най-вече – изобщо не осъзнаваш, че всъщност си различен. Обаче малцината, които случаят извежда от уюта на ограниченото пространство (областни олимпиади, международни лагери, командировки, почивки по профсъюзна линия…) се сблъскват с необходимостта да обясняват как така хем са българи, хем не идват от България, а са същите съветски граждани. И тогава се появява объркващото понятие хоризонт. Объркващо, защото някъде там, зад него е въпросната България, която уж ти била прародина. Само че ти нищо не знаеш за това как и защо прадедите ти (и, съответно, самият ти!) сте се озовали тук. Така или иначе спокойствието ти е нарушено и ти започваш за си задаваш въпроси и да търсиш отговори. Примерно, защо пионерският ти отряд трябва да носи името на някой герой, който по никакъв начин не е свързан нито с мястото, където живееш, нито с миналото на хората около теб, вместо това на някой български революционер или герой от войната. И най-интересното е, че въпросът ти е толкова неочакван, че тези, към когото го отправяш дори се съгласяват, че имаш право... И в рамките на несъществуващия (за теб!) доскоро хоризонт се появява име от непознатото минало на твоя народ. А с него и живи хора. Българи. „Истински”. От там нататък нещата стават необратими – „бацилът” на любопитството вече те е заразил и търси хранителна среда. И ето че в крайна сметка линията на твоя хоризон започва да се разтяга и да побира все повече и повече неща, събития, знания. Но – моля! – не „нови”, а твои си знания. Нещо, което имаш чувството, че винаги си знаел. Някога. И сега само си ги припомняш. И хоризонтът не се „отмества”, а именно се разтяга. Като детски гумен балон – един и същи е като количество гума, от която е направен, но когато е надут, обемът му е много по-голям, нали? И в един момент ти, който се движиш в балона като свободен електрон, по някакви закони на физиката или на (метафизиката?) се озоваваш в центъра на това „твое” пространство, ограничено от гумения хоризонт. Озоваваш се в България.

...Първото, което ме порази, когато дойдох в България, е че всички говорят на български. Бяхме излезли рано сутринта да си купим банички, вървяхме по главната улица на Провадия  и... попивахме българска реч. Представете си – навсякъде се говореше на български и хората, които бързаха на работа, и лелята в баничарницата и момчето, което продаваше вестници. Които, впрочем (не е за вярване!) също бяха на български! Всички до един...

Тук съм вече повече от 20 години. Много хора са споделяли с мен първото си впечатление за родината ни. И в повечето случаи именно това е, която се запомня – „учудването”, че всички говорят на български.. Защото това е първото и основно нещо, което ти позволява да се почувстваш у дома на място, където стъпваш за първи път...

Следва етапът на „усвояване на пространството”. Озовался вече в центъра на своята българска Вселена, все по-рядко и все за по-кратко се връщаш към Черницата, към онова място, която някога ти е закривало хоризонта. Все повече се отдалечаваш от хората, с които заедно сте откривали и опознавали света. Някак си ти се струва нормално и естествено, че тези хора са си там, че са българи и че ще бъдат такива винаги, макар и да не са имали шанса да се придивижат до епицентъра на Вселената. Напротив – задвижван от същия бацил, ти безцеремонно отместваш линията на хоризонта и откриваш други подобни светове, намерени по начина, по който ти си намерил своя, или тепърва създаващи се. Откриваш, че има много Българии... Че всеки, озовался по една или друга причина в периферията на тази вселена има своя България. Нещо повече – в самата България всеки възприема това понятие по уникален, различен от другите начин, а понякога дори противоположен. Неусетно започваш да „колекционираш” истории, чувства, схващания. Съпреживавяш ги, дори ги изстрадваш. Опитваш се да ги обобщаваш и от направените изводи да вадиш поуки. При това щастливо си въообразяваш, че тези поуки биха помогнали на някого, биха завърнали някой „заблуден” електрон, биха му посочили пътя към корените в хаоса на възможностите. Защото мислиш, че това е правилно. Защото се чувстваш длъжник към някого, или нещо, благодарение на което самият ти си намерил този път. Пътят към България. Пътят, по който вървиш понякога с гордо вдигната глава, а понякога с разбити колене и илюзии, но нито за миг не се съмняваш, че посоката е вярна. И си казваш – Не може това да се дава просто така! За тази възможност трябва се плаща! И търсиш на кого да се отплатиш. Общуваш с целия свят, разпъваш се по кръстопътищата на българското. Понятието хоризонт отново не съществува – размило се, испарило се е като утринна роса, попарена от слънцето.

И тогава пътят те връща при Черницата.

Тази година моето село отбеляза 190-та си годишнина от основаването. Приели сме, че преди  толкова години преселници от Сливенско са основали колонията Кайраклия, изградили са църква и училище, създали са потомство... Поводът си заслужаваше да направим голям празник, но не успяхме. Но пък се получи обикновен селски събор. Като всяка година – с роднините, близките, приятелите, които пристигат на Троица в село, у дома, към корените си... Тази година за пръв път успяхме да се съберем и съучениците от началното училище. Разделили сме се преди повече 25 години, всеки е поел по своя път, като за по-голямата част от класа този път се върнал отново в селото. Срещата ни не беше бляскава и тържествена – просто се събрахме на по бира, спомняхме си разни неща – предимно пакости. Тук там някой някой споделяше нещо от сегашния си живот... Смяхме се!.. С удоволствие участвах в разговорите и най-хубавото бе, че си позволих да не анализирам, да не сравнявам, да не правя изводи – нещо, което напоследък ми е навик...  Просто ми беше топло и уютно. Беше ми домашно.

Но когато няколко часа по-късно седнах с цигарата на прага и вдигнах очи към силуета на старата черница, изведнъж се почувствах необикновено цяла. Все едно се беше намерило последното парченце от някакъв гигантски пъзел, който подреждам вече много години. Започнаха да изплуват думи и фрази...

„...Казаха, че ми е „направено” и тръгнах по баячки, ама тая е най-добра – тя е българка, по-добре ме разбира...”

„...Какво да ти кажа за мъжа й – той е българин, ама някакъв странен...”

„...А после един от съседната казарма ме угади – и той бе българин, от Бановка, наш чуляк...”

Осъзнах, че тези мои съученици, които не са имали шанса да видят това, която съм видяла аз, да прочетат толкова неща за България, да я усетят (повечето дори не са идвали в България!), които всичките тези години не са имали време да вдигнат глава от работа – те са запазили българското недокоснато в най-дълбоките пластове на съзнанието. Почувствах, че за моите възможности някак си е платено с техните неосъществени мечти. Усетих, че те са ми страшно необходими тук, у дома – за да мога да продължа да откривам нови хоризонти.

Най-просто казано, хоризонтът е видимата граница между небето и земята.  Ключовата дума е „видимата”, защото няма два еднакви хоризонта – всеки от своята гледната точка вижда своя хоризонт. Когато се движиш, заедно с теб се движи и линията на хоризонта. И колкото повече се мести хоризонтът, толкова по-ясно осъзнаваш, че най-важна гледната точка. По-точно – самият факт на нейното същестуване. Защото това, всъщност, е опорната точка. На твоята персонална Вселена.

И не е важно, колко далече си успял да избуташ хоризонта, колко книги си прочел, колко страни си обиколил, с колко българи си се срещнал и колко много истории си научил. Защото всичко това има значение само ако някъде в твоя свят има една стара Черница. Която напълно да скрива хоризонта.  За да те накара да се взреш в извора и да намериш себе си.