ШАРЕНАТА ТОРБИЧКА И 500 ВЪЗЕЛЧЕТА
На моята
баба ИринаНещо повече,
дори и значението „акушерка“ не изчерпва напълно смисъла и значението на една „баба“
за общността на едновремешните българи.
Когато преди десетина години имах амбицията да пиша докторат, започнах да събирам спомени на възрастните хора в моето село. Разбира се, започнах с роднините. (Бързо осъзнах, колко много съм закъсняла, но това е друга тема и история). Разпитвах най-вече за това, какво си спомнят от разказите на техните баби и дядовци. За времена, които и те не си спомнят, но знаят за тях от по-възрастните…
Родът на майка ми – Желевите – е от основателите на селото и е доста многолюден. Прадядо ми Панко имал дъщеря (баба Маша) и петима синове, най-малкият от които бил дядо ми Мишо. Може би защото дядо Мишо беше доста добър разказвач, затова за рода ни по майчина линия се знаеха доста неща. За дядо Тодор, който бил прочут гайдар. Дори са го записвали за областното радио… За гладните години, когато мъжът на баба Маша работел в мелница на 30 километра от нашето село и всяка нощ се прибирал за да донесе шепа брашно, събрано скришом от воденичните камъни, благодарение на което родата оцеляла… За самият дядо Мишо, който по румънско бил адютант (денщик) на румънски полковник, и как след като полковникът бил убит, дядо Мишо се прибирал пеша от Унгария – как цяло денонощие стоял привързан с войнишкия си колан в клоните на едно дърво, защото долу го дебнело стадо гладни диви прасета; как се крил от дъжда и студа в каменна гробница в някакви гробища („Дядо, не те ли беше страх от мъртвите?“ „Мъртвите не са страшни, дядовото, от живите трябва да се боим, те са страшни…“) И много подобни истории, достойни за приключенски роман, който може би някога ще напиша. Не толкова героичен, а по-скоро загадъчен бе образът на майката на дядо Мишо, моята прабаба
Нейният образ най-ярко изпъква в историята за това, как през 20-те години на миналия век много от българите в Бесарабия, подмамени от бразилски емисари, заминавали да търсят по-добър живот в тази далечна латиноамериканска държава. Засилило се било за натам и семейството на дядо Панко. Властите го одобрили за емиграция, тъй като имал петима синове – именно такива семейства се търсели в Бразилия, с много мъже. Направили си били и снимка за паспорт. Натоварили каруцата с това, което могат да вземат, заковали прозорците на кръст с дървени мартъци и тъкмо да потеглят… И тогава баба Ирина хвърлила поглед назад към къщата, на закованите прозорци, като очи на слепци, седнала на прага и отказала да тръгне. И семейството не посмяло да тръгне без нея.
… Това го знаех. Знаех, че благодарение на тази й постъпка съм се родила в българско село (макар и не в България), а не в Бразилия. И когато четях „Железния светилник“ образа на Султана съм го асоциирала с моята баба Ирина. Жената с авторитет, с чието мнение се съобразяват мъжете в семейството. Но когато започнах да разпитвам роднини за да събирам информация за доктората си (който, впрочем, така и не написах), тогава научих, че баба ми е Ирина е и лекувала и „бабувала“.
Не било лесно да се живее с такава жена и майка. Когато се замъчела някоя булка, баба Ирина заминавала и стояла понякога там по два три, че повече дни, колкото траело раждането. Освен че бабувала, баба Ирина и лекувала. Знаела „ляк“ срещу зъбобол, можела е да „пусне лоша кръв“, когато се налагало. Търсели я са я не само в нашето село но и от околните. Връщала се винаги с дарове, но докато я нямало, мъжът и свекървата трябвало да се грижат за многото деца в семейството, което не било редно за онова време. А даровете – обикновено престилки и кърпи, – били грижливо подреждани в един сандък и никога не били носени – за да не изглежда, че бабата използва занаята си за да се облагодетелства. Пак там в сандъка имало една шарена торбичка, но никой не знаел, какво има вътре. Едва когато баба Ирина починала, надникнали в торбичката. Имало билки, малко ножче, с което срязвала пъпната връв на бебетата и… кълбо вълнен конец с около 500 възелчета. За всяко живородено и оцеляло дете баба Ирина връзвала по едно възелче…
В най-добрите си времена нашето село наброяваше около 1500 жители, около 300 двора. Това означава, че няма двор, в който да не е влязла баба Ирина за да поеме в ръцете си новородено. И макар днес и дворовете и жителите са доста по-малко, с чиста съвест можем да кажем, че всеки род от селото ни дължи съществуването си на моята баба Ирина, майка на дядо ми Мишо, баща на майка ми.
Може би затова родът ни по тази линия е не само най-многобройният, но и най-сплотеният…
Може би затова ни е оставена заръката ние, потомците, да бдим над тази
сплотеност и да не се разпиляваме като перушина, понесена от ветровете на
времето…
Помним те
бабо Ирина, и ще изпълним заръката ти. Защото няма нищо по-свято от живота.
Коментари
Публикуване на коментар