АКВАРЕЛНИТЕ СТАИ НА АЛЕКСАНДЪР ТЕЛАЛИМ

“…Протегнете ръце, докоснете ги бавно и за миг ще се намерите в безкрайно пътешествие – стремително и захласващо. Вихрени коне се мяркат край нас за секунди, проблясват и изчезват като в сън. А ние преминаваме през пъстроцветни и вълшебни светове, като през стаи, всяка от които е една приказка.
И ни обгръща магията на една девствена природа - процъфтяваща и свежа. Вече сме във втората стая, сред музиката на цветя, тръстики и момичета, в една истинска Хармония. Ако можехме само да останем по-дълго...
Неусетнo и изнeнадващо, наоколо изникват нови силуети и се озоваваме в трета, последна стая. Мистичният и радостeн Град e кристал от щастие, едно позакъсняло, като че ли връщанe слeд всички житeйски бури, към забравeни спомeни от дeтството.
Сънуваме и пътуваме с отворени очи от първия си ден до последния, със спомени и надежди, и пишем без умора книгата на живота си...”
(Алeксандър Тeлалим)

АКВАРЕЛНИТЕ СТАИ НА АЛЕКСАНДЪР ТЕЛАЛИМ
скици от една изложба

Не мога да си обясня, защото зи път така ми въздейства тази изложба!
С него се познаваме от сто години...
Още от студентските ни времена в педагогическия институт в Измаил, когато заедно учихме книжовен български, при това той – доброволно,  по собствено желание. Сигурно е усещал, че един ден ще живее в България.
А после – буквално от първите дни на семейството на Телалим в София. Познавахме се, помагахме си. Някъде тогава, мисля, Сашо ми подари първата си картина – някакъв есенен пейзаж беше, спомням си...
Впрочем, тук е мястото да се похваля, че може би притежавам най-много картини на Сашо, от различните му периоди, но сега говоря за друго...
За това, че съм била достатъчно близо не само за да виждам как растат едните му дъщери и се раждат други – наблюдавах и как се променя творческият му изказ през годините.
Не веднъж съм го виждала четка в ръка (и с някоя от дъщеричките му – гушната в другата, но това е друга тема), пред мен са се раждали картини... Разхождала съм се в неговото ателие, прескачайки и заобикаляйки внимателно разни тайнствени, важни и полезни неща, дишала съм въздуха на зараждащото се вълшебство!..

Нещо повече, когато преди години ми хрумна да помоля Сашо за няколко от неговите графики за стихсбирката на един много специален човек, когато в резултат на това хрумване «срещнах» акварелите на Александър Телалим с поезията на Пламен Павлов (или по-скоро – обратно), тримата като че ли влязохме в някакъв особен вид духовно съзаклятие. Александър рисува стиховете на Пламен, който впоследствие си ги „разпознава” по стените – рамкирани и надписани... Аз ли? Аз просто стоя отстрани и се пръскам от гордост, че съм запознала двама великани, двама рицари – на четката и перото.

Тогава какво ново усещане могат да ми донесат същите тези творби, само че красиво окачени в галерията и гарнирани с ефектно осветление... Такива неща ми се въртяха в главата след поредното посещение в галерия ЛИК, където в началото на този месец художникът откри най-новата си изложба. Този път експозицията е наречена просто „Акварелните стаи на Александър Телалим”, което подсказва, че няма някаква определена тематична канава. Но може би именно оттук идва това усещане на нещо космическо и същевременно приказно-вълшебно?

Защото представените в галерия ЛИК твоби маркират целия творчески път на Александър.
Път, който започва в дунавския град Измаил, или дори в малкото бесарабско село Владичен, сгушено край езерото Ялпуг, чиито брегове навярно още потръпват от копитата на конницата на кан Аспарух.
Път, който пресича страни и океани и отбелязва на картата на света местатата, където талантливият бесарабски българин е правил изложби – в Чикаго и Берлин, в Токио и Севиля, в Лодз и Базел.
За да го връща винаги в новата му стара родина, в Болгария – където е любимото му ателие – с мириса на акварели и пожълтелите снимки на дядо му на стената, при жената, децата и верните приятели...

Но „Акварелните стаи” на Александър Телалим са и прелистени страници на творческите му търсения. Защото тук е и шумната полифония на Бесарабия – и мистиката на Изтока... Минавам от една зала в друга и буквално се потапям в познати и отдавна любими теми и сюжети. Обаче сега всичките те са представени толкова своеобразно по-новому, че е невероятно забавно да ги търсиш и откриваш в най-неочакван контекст.

Да вземем, например, тръстиките. Преди десетина години те бяха сред любимите теми на Александър. Нашите дунавски тръстики, навяващи носталгия и издаващи търсене – на себе си, на своето място в живота. Сега обаче същите тези тръстики са елегантно вмъкнати в най-различни мотиви и сюжети – само колкото да подсещат за връзката с корените, с изконното...
А може би само аз ги виждам там?

 Или пък любимите ми свенливи и загадъчни перуники (ириси) сега са превъплътени във формата на женско тяло или пък вплетени в косите на изгрева.  И пълната им противоположност – маковете! Безсрамно алени и изискано еротични, надменни и  независими, те са орисани от художника да цъфтят в горда самота и отвисоко да наблюдават суетата наоколо...
А може би само на мен така ми се струва?!

Тук са и всевъзможните къщи, покриви и сънища...
Майстор Манол и стълбите към небето...
Синьо-жълто-златните фантазии...

А ето и най-новото – златисто-бежовата източна дантела, провокирана, изглежда, от хрумването му да калиграфисваш хайку...

Да, и това е една от уникалните идеи на Телалим. Изложбата му от калиграфски изписани японски, българки и руски хайку все още краси централното фоайе на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Разбира се, образци от тях има и тук, в „Акватрелните стаи”.


Така че всичко това не е просто изложба. Това е един много красив разказ.  Можеш да висиш в галерията с часове, да се връщаш тук отново и отново и да четеш тази необикновена ръкотворна приказка за живота на талантливия художник и мой сънародник и приятел Александър Телалим.
Аз продължавам да я чета...
Каня ви и вас.