ПРИКАЗКА ЗА НАЙ-ТЪНКОТО КЛОНЧЕ...

...Човекът вече от два дни е на този свят...

...Вече е истински. Има си име - Стефан ( и дори едноименна папка със снимки в компютъра на леля :)). Има отдъхнала си от дългото му очакване майка, почти оглупял от щастие баща. Вече два дни баба му започва да плаче при всяко „честито“ (от радост, разбира се!), а дядо му черпи селото и не пропуска да се почерпи сам...

Ще кажете – какво толкова? Родило се е бебе. Да, радост е, но чак пък толкова... Но не сте прави.

Защото това не е просто още едно бебе. Не е просто още един (седмият!) внук на баба и дядо. Не е просто поредният племенник на трите щастливите лели.

Защото вече два дни откакто историята на един български род в Бесарабия получи своето продължение.

...Преди години започнах да правя родословно дърво. По всички линии и направления. От четирите ми корена само единият – този на баба по бащина линия – не е в нашето село. Другите три са тук. Записвайки скрупульозно всички дядовци, чичовци, вуйни и лели, се радвах на дълбоки корени и могъщи клони, на многобройки вейки и разветвления на всеки от трите рода. Забавлявах се на факта, че в крайна сметка излизаше, че половината село сме си роднини – няма за кого да се омъжиш. Така е  защото в по-стари времена хората хем са имали по много деца, хем някак си се раждали повече момчета, хем обикновено всички са оставали в селото.

Така е било и с рода на Герги Бурлаков. С баба Митра имали 8 деца – 7 свои и едно „земено“ - взето, осиновено, както бихме казали днес. От тях само две били момичета, които поначало са  си "отрязана клонка". И двете имали големи семейства, с много внуци и правнуци. Но многобройните потомци на баба Мария са с фамилията Палазови. По-възрастните от тях са пуснали корени из Каменка и Бановка, по-младите – къде ли вече не. Баба Ирина се задомила в нашето село и днес част от кръвта ни носи фамилиите Куртеви и Далакови. Но на пръв поглед при наличието на шестима синове не би трябвало фамилията Бурлакови да е застрашена. Само че, ако си позволя да цитирам Булгаков „Въпросите на кръвта са най-сложните въпроси на света“. А ако добавим и модерното понятие „самосъзнание“, че и езика - като основен "етноопределящ белег" – нещата стават още по-сложни...

Матея Герги Бурлаков не е оставил потомство. Иван и осиновеният Таню (Афанасий) имали по един син (да не ми се сърдят многобройните лели, но тях няма да ги слагам в сметките за да не натежава разказът). С по двама синове благословил Бог другия Таню и моя дядо Степан. Най-богат на мъжки рожби бил дядо Петър – цели петима синове имал. Но за сметка на това точно от неговия род не само че никой не е останал в село, но и от пръсналите се по цялата страна наши братовчеди никой не говори български. Това се отнася за внуците на всички братя на дядо ми, мои втори братовчеди. Някои от тях никога не са се появявали на селото, знаем им само имената и че живеят (може би) еди къде си. С други се познаваме, дори се „признаваме“ – една любима моя дума – за родà. Но си говорим на руски. 

...Преди няколко години бях навила баща ми да посетим част от родàта в едно от близките села. Чичо Люшка, малкият син на дядо Петър, на времето се оженил в това липованаско село. Не може да се каже, че е прекъснал връзките, но, бидейки „приведен зет“,  не е научил децата си да говорят български. Срещнахме се с братовчед ми, той се зарадва, дълго седяхме, говорихме си, разпитвахме се, беше топло и искрено. Но си говорехме на руски и аз не успявах да усетя тази кръвна връзка. Седях там и се мразех за това, че липсата на една тъничкка, но здрава езикова връзка ми пречи да го почувствам брат, роднина... 

Но да се върна към нашия си клон на дървото.
Дядо ми Степан имал четири деца. Първите две били дъщери. Омъжили се – при това едната за руснак! – и  живели цял живот  в града, те никога не забравиха български. И отраслите им в града синове и днес говорят български. Но имат други фамилии. Чичо ми Жорю има две дъщери. И макар едната от тях да е майка на две прекрасни момчета, и те носят друга фамилия. Най-малкият син на Степан Герги-Бурлаков е моят баща Димитър. Дълго време изглеждало, че и този клон Бурлакови ще прекъсне тук, защото на баща ми му се раждали една след друга дъщери. Цели три. Аз и двете ми сестри. Но после се появи брат ми. Малкият Димитър. Дойде на този свят не само за да донесе голяма радост на семейството ни, но и от раждането си да понесе на раменете си товара на Очакването и Надеждата. Очакването именно той да продължи фамилията Бурлакови. Надеждата, че този клон на здравия български род няма да пресъхне и да се прекърше.

Не зная дали и кога точно брат ми усети това Очакване, но очевидно някак си го е осъзнал, защото откакто научихме благата вест, че със съпругата му очакват попълнение, и до момента на раждането на бебето, полът му се пазеше в дълбока тайна. Как ли не опитвахме да подмамим брат ми да се издаде – не успяхме. Само че – също както преди 30 години, когато го чакахме самия него и нямаше никакви  УЗИ-та, – така и сега всички интуитивно знаехме, че ще е момче, Наследникът!

И го чакахме. А той никак не бързаше да се ражда. Терминът беше минал, но бебе нямаше та нямаше!... Странно е усещането да пиша за това вече в минало време.Само до преди два дни подскачах при всяко позвъняване на вайбера, скайпа или телефона, надявайки се да е ТОВА обаждане, а днес вече е част от историята. Нашата родова история....

Защото преди два дни на нашето старо, силно и ширококлонесто родословно дърво проби една нова млада пъпчица. Пъпчица, на която й предстои да расте и да се раззеленява, огрявана от топлината и любовта на всички ни. И един ден да се превърне красив и силен клон, от който ще покарват нови и нови клонки.

И така, добре дошъл в голямото ни задружно семейството, Стефане! Носиш стара душа, в която е кодиран опитът на много поколения. И съм сигурна, че достойно ще носиш името си и ще продължиш и обогатиш рода ни. Но засега ти желая едно щастливо детство, част от което се надявам да мине в родовата ни къща на село. Където е оня Праг, на който сме си играли ние и всичките ни деца, и от който се вижда оная Черница... Която напълно ще ти скрива хоризонта, докато не започнеш да си го откриваш сам...