Една история за бялата рокля, червените цветя, зеленото … сополче. И един сладкодумен разказвач…
И ще разкажа една история. Защото това е моят начин да скърбя.
Моят начин да превъзмогна болката от поредната загуба. Защото днес за пореден
път осиротях…
***
А започва тази, иначе много лична история съвсем не
лично. Даже може да се каже – обществено-патриотично. В началото на 80-те
години на миналия век в едно малко българско село в Украинска Бесарабия едно
момиче е гледало някакъв съветски филм, в който ставало дума за една българска революционерка.
Ама като казвам българска, имам предвид „истински“ българска, от България! И
момичето решило, че пионерският й отряд трябва да носи името на тази българка.
А защо не? – нали пионерските отряди носеха имена на герои. А Лилия
Карастоянова е била герой! И да, успяла е – отрядът получил името на
българката, но това не било достатъчно. Седмокласничката вече имала друга цел:
да се свърже с роднините на героичната си сънародничка в България и – защо не?!
– да ги покани в Бесарабия. Успяла да намери адреса на брата на Лилия
Карастоянова, Александър, тогава армейски генерал, и да му напише писмо с покана
да посети селото им. Но нали се сещате, че никой тогава не е вземал насериозно
идеите на 12-годишно дете. Баща й не пропускал да се закача с нея: „Трябва да
приберем тези камъни от двора, че като ни дойде на гости български генерал, ще
се изложим… Трябва да взема да оправя оградата, че като дойде българският
генерал…“ и т.н. Не щеш ли обаче, един паметен
следобед пощаджийката донесла картичка с марка на Народна република България. В
картичката пишело, че между еди коя си и еди коя си дата генералът щял да бъде
в Измаил и нямал нищо против да се срещне със съветската пионерка. „Митьоооооооо!!!! (все още чувам гласа на
майка ми, която се провиква, застанала на прага на къщата ни) Хайде да тръгваме
– генералът пристигна!“ И – ето ни: майка ми, баща ми и аз – с бяла рокличка и огромен
букет червени далии в ръка на пристанището
в Измаил…
Всичко мина така, както си го бях представяла – и у нас
гостуваха, и първите хора на селото ги посрещнаха подобаващо, и рецитал на пионерите
имаше. Но тогава, горда, че постигнах една своя цел, нямах никаква
представа, че ще получа много повече – едно ново семейство.
***
Дветнадесетия си рожден ден посрещах в България. Бях
пристигнала едва преди 10 дни и още никого не познавах. А аз обичам рождените
си дни и копнеех да съм сред близки хора. И тогава се сетих за адреса, който на
заминаване грижливо бях преписала в тефтерчето си: гр.Лом, кв.Младеново, ул. Младенова
33.
Това бе адресът на чичо Матей – Матей Серафимов Матев –
един от хората, придружавали генерал Карастоянов при посещението му в Украйна през
83-та. Оказа се, че Матей има деца на същата възраст като мен и сестра ми,
остави адреса си, и ние с дъщеря му Ели през тези години бяхме разменили няколко
писма. Е, какво по-логично от това, да посетя другарчето си, с което съм си
писала, след като вече съм в България?
Речено – сторено. Хващаме с приятелката ми Виктория влака и след няколко
часа се озоваваме в Лом. Дали сме се обадили? Не, разбира се. Годината е 1989-та,
няма мобилни телефони, скайпове, вайбери. Вярно е, имах някакъв телефонен номер,
но кой ти се сеща за такива подробности. Слизаме от влака и след кратък
референдум на гарата научаваме как да стигнем до Младеново. Навън вече се е
стъмнило и ентусиазмът започва да отстъпва на лекото притеснение – ами сега? В автобуса
питам една възрастна жена, дали знае къде
е улица Младенова 33.
-
Момиче, я не знаем улици, кажи кой ти
трябва
-
Матей Серафимов Матев
-
Ами че така кажи – Мато Компира! Той
живее горе, у балкану. Я че те заведем...
И ни заведе. Така в 9 часа вечерта на 20 октомври 1989 г.
за пръв път потропахме на вратата на тази къща. Същата къща, която в момента
не спи…
Така посрещнах рождения си ден – със семейството на чичо
Матей, сред уюта на китениците, с бадемов аперитив и разбито на пяна нескафе… А само след една седмица
вече бяхме на сватбата на Ели. За да ни представи на роднините и гостите, татко
Матей разказа за гостуването си в Измаил, и как ме бил запомнил да стоя на
пристанището – с бялата рокличка, червените цветя и… зеленото сополче. Разбира
се, сополчето беше художествена измислица, целяща да внесе допълнителен трагикомичен
елемент в описанието на невръстната героиня, но неизменно присъстваше в повествованието.
Тази история беше за по-близки, за роднините, докато на „широката общественост“
бяхме представени (и представяни!) като „дъщерите ми от Съюза“. Забележителното
е, че не години – десетилетия наред! – все се намираше някой, който да се върже
на тази история и да се възхити на мама Лили, как радушно приема „тези чужди
деца“ 😊)).
А ние – аз и сестрите ми – наистина си ходехме там
като у дома. Някак си незабележимо започнахме да наричаме леля Лили и чичо Матей
майка и татко. Цялата им голяма рода ни прие като свои. За Ели и Бисер да не
говорим – споделяли сме младежките вълнения, сега споделяме родителските грижи
и радости. Преди по-често, напоследък по-рядко, но винаги така, както първия
път – решаваме и заминаваме. Без предупреждение – като у дома. По празници и
без поводи. В добро и зло. Никога няма да забравя, как, след една дълбока лична
драма, след като почти 24 часа бях плакала, реших, че не мога да се прибера в
София, защото сестра ми не трябва да ме вижда такава – нали съм голямата
силната… И тогава отидох в Лом. Никой нищо не ме попита. Просто се грижеха за
мен докато се съвзема. Бях си у дома. Имах си семейство, макар да бях далече от
дома. Но защо изведнъж смених времето? Откъде дойде това минало „бях“?! Не, не
е вярно. Времето е сегашно!
Този дом си е там. И семейството е там. Макар и осиротяло
- днес си отиде татко Мати. Отиде си младеновския каубой, бохемът и сладкодумен
разказвач Матей Серафимов Матев
Светъл ти път към вечността, татко. А ние ще останем
семейство, обещавам. И макар че тук вече няма кой да разказва историята за
бялата рокличка, червените цветя и зеленото сополче, сигурна съм, че ще я разказваш
там, в небесните селения. Както винаги, заобиколен от много хора, които те
слушат и ти вярват…
Коментари
Публикуване на коментар