На прага на едно ново начало...

 

…Казват, че където бил хвърлен пъпът на човека, такъв щял да бъде късметът му. Семейната история твърди, че баба ми била понесла моя да го хвърли някъде в града (да отърве детето от тежкия селски живот!), но, когато стигнала, открила, че го няма – загубила го била някъде по пътя… Истина ли е, не е ли – никога няма да разберем. Факт е обаче, че аз вече 50 години го търся. Пъпа ли, пътя ли? Или себе си?

Днес правя поредната крачка в опит да се намеря…

Впрочем, това, разбира се, е съвсем образно казано. Нито решението да поема по свой собствен път, нито това, каква да бъде посоката на новото ми търсене, са взети днес. А и първите необходими стъпки са направени по-рано. Просто това е официално последният ми работен ден в

Международна компютърна академия It Step

, а в понеделник – ще е първият, като на управител на

Учебен Център DИАLОГИКА

.

Когато преди 33 години влакът Кишинев-София спря на Централна гара, аз имах само любовта към България и присъщите за възрастта ентусиазъм и неудържим стремеж да покоря света. Е, светът се оказа труден за покоряване, разбира се. Но аз от цялото си сърце искам да благодаря на моя Учител

Никола Тодоров-Бесараба

. Той повярва в нас. Той направи възможното да дойдем в България. И начинът по който ще работя в моя

Учебен Център DИАLОГИКА

, методите и похватите, който ще използвам, преподавайки български език, са заложени от теб, Учителю. И аз най-накрая стъпих на пътеката, която ти предвиждаше за мен още преди 3 десетилетия.

Професионалният ми път започна в

Държавна агенция за българите в чужбина

– от най-ниската, до възможно най-високата за тази сфера позиция. От „онова, стройничкото момиче от първата стая – да донесе кафе“ до председател. И аз благодаря на всичките ми колеги в ДАБЧ, които ме приеха и „отгледаха“, които после ми се довериха като на свой ръководител, и с които продължаваме да сме свързани.

Усещането, че мога и трябва да направя повече, отколкото е възможно, а също и преследването на една мечта, ме отведоха на следващото стъпало – медиите. Създаването и реализирането на предаването

Облаче ле бяло

ми позволи да продължавам да съм полезна на тези, които, според мен имат нужда от моите усилия, и същевременно ми даде възможност да придобия нови знания, умения и компетенции. Благодаря на

Национална телевизия СКАТ

за това. И, въпреки, че причината и начинът на раздялата ми с „Облачето“ още дълго ще боли (не е мястото да споменавам за „бодливата крава, на която Господ рога не дава“ (е на мен ми е дал, имам си ги :)) и за „голямата уста“ (да, така е, какво да направя!), и тези 13 години също имат своята роля в професионалното ми израстване…

Предизвикателството да приложа всичко това в една съвсем различна сфера ме доведе към следващата стъпка

Международна компютърна академия It Step

. Частната компания като контрапункт на държавната администрация ме научи да филтрирам собствения си опит и правилно да определям, кое от него къде е приложимо и къде не е. Сферата на информационните технологии, като полюсна противоположност на хуманитарния ми свят, освежи сетивата ми с необходимостта да научавам нови неща. Благодаря на

Andrey Nikolov

за това, че повери в моите ръце най-важния елемент от една образователна структура – Учебната дейност. Благодаря на колегите преподаватели – програмисти, мрежари и дизайнери, благодаря на колегите от екипа. Ще ми липсвате всички:

Polina Andreeva

и

Ivan Zerkov

, с които започнахме в задушното мазе в Младост, „моите момичета“ от Учебен отдел през всичките години -

Elena Raynova

,

Яна Георгиева

,

Militsa Tsvetkova

,

Kalina Dimitrova

,

Petia Spasova

,

Galina Grozeva

… Не мога да изброя всички, но да знаете, че всеки от вас ми е дал нещо, научил ме не на нещо, помогнал ми е да разбера нещо, включително и за себе си…

Това е възможно на-краткото обобщение на моя път (Което впрочем, си е цяло постижение:тези, които ме познават, знаят, че не съм по кратките форми… Много често, вземайки думата, съм предупреждавала, че съм свикнала да изразявам мисълта си в рамките на скромните 56 минути – какъвто бе форматът на „Облаче ле бяло). Но – сериозно – сега, като хвърлям поглед назад, разбирам, че новото поприще, към, което съм се насочила, всъщност е едно органично продължение на целия изминат път. И съм благодарна, за всичко, което съм взела и сега мога да оползотворя по мой си начин.

(Има още един човек, на когото няма да се уморя да благодаря за всичко, което е направил за мен, което е бил за мен и който е бил до мен през целия този път. Той си знае кой е... )

Така че да, светът все още е труден за покоряване. Но след всичките тези години дълбокото ми убеждение е, че, независимо с какво се занимава и на кое поприще се изявява човек, има няколко неща, които определят, колко успешен ще е пътят му.

Трите стълба, на които се гради моето личностно и професионално верую, са:

• Бъди полезен – измервай израстването и развитието си с това, колко полезен си на околните
• Най-ценният капитал и най-универсалната валута, които си струва да трупаш, са хората, контактите
• Успехът и професионална реализация се постигат само и единствено, ако истински обичаш това, което правиш

И най-важното: няма предел на възможностите за обучение, надграждане и самоусъвършенстване. Моята цел е да споделям това разбиране с хората. Зная пътя и важните спирки към него и съм готова да ги споделя.

Пожелавам си на добър час и... вдигам помощните колела :)

Послепис: Това есе-автобиография с елементи на разсъждение :) е написано само преди година и половина, когато напуснах

Международна компютърна академия It Step

за да стартирам собствен образователен проект Учебен център Диалогика. Въпреки, че потръгна страхотно, не успях да му се нарадвам - наложи се да приема новата стара работа: отново да оглавя Агенцията за българите в чужбина. Е, дано този път успея повече!

404Natalia Lulcheva, Наталия Кара и 402 други

173 коментара

6 споделяния

Харесване

Коментар

Споделяне