Да ти разкажа за България...

(писмо на един американец в България)

Здравей, приятелю...

Отдавна ме молиш да ти разкажа за България. През годините, откакто живея тук ти така и не намери време да ме посетиш, а аз всеки път, когато посягам да ти пиша, се чудя от какво да започна. Защото България е невероятна страна, съчетала на малко повече от 1000 кв.км. такова разнообразие от природни дадености, като че ли Господ е решил да даде на българите от всичко по малко - море и планини, безкрайни житни полета и величието на Дунава...

Защото България е населена с удивителни хора, които псуват страната си в кръчмата на чаша ракия (O! Някой ден непременно трябва да опиташ това изгарящо питие!), но са готови да ми се вкопчат в гърлото, когато се опитам да им посоча абсурдите, сред които живеят ("Ти ли че ми кажеш!.." - е най-мекият израз, с който обикновено започва "разговорът" на тази тема)... Не, това не е страна на селяни - имат си и съвсем модерни типове, в костюми на "Boss" и "Armani" (или имитиращи такива), които пушат пури, пият американско уиски и тежко разсъждават за мястото на страната им в Европа и света, но... Мога да ти разказвам много, мога да изпиша стотици килограми хартия и пак не си разбрал нищо - толкова многолика е България... Смятам, обаче, да се спра на един...не мога да го нарека празник - един ден в годината, по точно, едни 3 минути в годината, които събират в едно далечните праисторически корени на тази страна и нейното европейско бъдеще, 3 минути, когато един до друг, равни като в съдния ден, се изправят богатият и бедният, селянинът и министърът, патриотът и космополитът. Този ден е 2 юни...

Когато за пръв път чух, как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата... ужасно се изплаших. "Война" - помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище... И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю - в милионната столица (а, както разбрах впоследствие, и в цялата страна) спря всякакво движение - автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка... Стана неестествено тихо... Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш... такава тишина... Само воят на сирените!

След две минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев - поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм, повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж обединени от мъглявата представа за "свободата на Отечеството"... Всички емигранти в Румъния, те отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено, са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска... В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни - от "приятелски" куршум). Накратко - това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право, не бях особено впечатлен - приключенска му работа... Авантюризъм и малко безотговорност...

Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност... От тогава всяка година чакам този ден за да видя, дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира... Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща. Но тези две минути се проектират от година в година... 2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце където живея. Но картината навсякъде е една и съща.  Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един не доживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или, може би, да го осъдят - но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца... Аз в тези три минути... обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам - на целия български народ и на всеки българин поотделно. Завиждам им за това, че са имали такова необуздано, неразумно и... до саможертва героично минало, за изпълненото им с недъзи и противоречия настояще, в което, убеден съм, са корените на едно достойно и независимо бъдеще. Тъжното е, че самите те, изглежда, не го осъзнават...

***

Този разказ е писан през далечната вече 2006 година.
От тогава всяка година - и аз, като измисления ми "американец" очаквам да видя, дали тази дата продължава да означава за българите това, което трябва да означава.
Е, винаго се намира някой непукист, който "много бърза", но слава Богу са единици.