Приятелю, прости ни...

 

Тази проклета война отново се озова толкова близо, отново успя да открадне пролетта!

С него не се познаваме от деца - не сме си играли в махалата, не сме се прибирали заедно от училище, дори не сме от едно и също село. Аз, другоселката, се присъединих към тях в 9 клас и бяхме заедно 2 години. Най-хубавите. Последните гимназиалните...

Веселото започна от първите дни. Защото той е ВарлакОв, а аз - БурлакОва. И понеже бях отличничка, а и новата в класа, затова често ме викаха да ме изпитват. И когато учителят казваше "БурлакОва , к доске!", Владика Варлаков всеки път изтръпваше, защото мислеше, че го викат него.

Впрочем, защо Владик? По паспорт е Владимир, а владимировците у нас им викат Вова. Той беше Владик/Вадик...

Не че има значение...

След като завършихме 10 клас, преди да се пръснем кой накъде, с него се хванахме на бас: кой пръв ще се ожени/омъжи. На каса шампанско. Предполагаше се, че аз, като момиче, ще се "предам" първа. Обаче не би. Преди да се омъжа аз, той се беше оженил, развел и оженил отново.

Бях забравила за баса. Но той - не.

След като завършихме 10 клас през 1997 година, за пръв път успяхме да организираме среща на випуска едва през 2019! Но каква среща беше това! Влад беше от тези ми съученици, когото след абитуриентския бал не бях виждала нито веднъж! Аз пристигнах от България, той - от Винница, където живееше.

И помнеше за шампанското! Само че в цяла Каменка се намериха едва 3 бутилки. И той ги купи!

И ги пихме всички заедно, направо от бутилката, която си подавахме един на друг, танцувайки въпреки проливния дъжд на хитовете от нашата младост - "Модерн Токинг", Си Си Кетч, Саманта фокс и Сандра... Бяхме забравили на колко сме, и класната ни лудува с нас, и беше абсолютно невъзможно да осъзнаем, че на абитуриентския ни бал тя е била на по-малко години отколкото бяхме ние в момента...

Не искахме да се разделяхме и си създадохме вайбер група, като се зарекохме вече да се събираме всяка година.

Но на следващата дойде коронованото чудовище и нямаше как да се срещнем. Групата обаче остана и продължихме да си общуваме - да си пожелаваме добро утро, да си честитим рождените дни и да се подкрепяме, когато някой от нас губеше близък...

Когато на 24 февруари миналата година Украйна се събуди бомбардировки и експлозии, в групата обсъждахме събитията, взаимно се окуражавахме...

Тогава разбрахме, че Влад се е присъединил към териториалната отбрана на своя град. Изпращаше ни "фронтови сводки", снимки от войнишкия им живот, разказваше ни за полковият им котарак Степан, който беше станал любимец на всички ни. И всичко това - с неизчерпаемо чувство за хумор. Все едно е на излет с приятели, а не под постоянни обстрели и тревоги. Понякога се хвалеше с успехите им - за рождения ми ден ми подари... свалена ракета.

А днес в групата ни дойде страшната новина. Съученикът ми Владика Варлаков е загинал някъде край Бахмут...

Влад не беше отличник, не беше зубър, не беше общественик. Беше пионер и комсомолец, защото всички тогава бяхме такива.

Но когато трябваше да защити страна си, без колебание хвана оръжие и се изправи срещу нашествениците.

Прости ни, Влад.

Прости на всички ни, които сме живи, които можем да спим в топлите си легла и да прегръщаме децата си.

Това е така, благодарение на теб и побратимите ти.

Никога няма да те забравим!

А лично аз ти обещавам да дойда във Винница и да донеса касата шампанско. И ще го пием заедно. Направо от бутилката. Обещавам...