Бостън: една българска Къща и един български Дом

Тихо предградие на Бостън…

Спретната къщичка, обрамчена с кокетна дървена ограда. От двете страни на пътеката, водеща към входната врата, над която са изписани с готически шрифт цифрите 367, се кипрят кашпи с едри теменужки, не разцъфнали още хортензии и  обсипани с едри бели цветове азалии…

Пуша на дървените стъпала и гледам как на бялата къща отсреща бавно се вдига гаражната врата за да влезе тъмносива Тесла. Вратата все така плавно се затваря, а шофьорът потъва в дълбочината на гаража, очевидно влязъл в къщата през вътрешна врата.

Имам натрапчивото усещане, че някак си съм влязла в американски филм. От онези, романтичните, които гледам през уикенда по Diema Family. Очаквам всеки момент да се появи главната героиня, да се завърти сюжетът, в който тя ще се скара с някой напет момък, а мъжът ми, надигнал небрежно глава от лаптопа си, да каже „Ще се оженят!“…

Само че моят филм, филмът, в който съм попаднала, е съвсем различен.

Това е филм за едни ценности, които са ни завещани от предците, и които сме способни да пренесем през океана и да вкореним в сърцата и душите на децата ни. Филм за способността ни да си създадем своя България навсякъде по света.

***

С Росен Димитров – инициатора, двигателя, дългогодишен директор, а сега президент на училище „Св.св. Кирил и Методий“, но най-вече душата и сърцето на българската общност в Бостън – се познаваме повече от две десетилетия. От времето, когато събирахме – като трохичките на Хензел и Гретел! – българските учители от различни краища на света, за да намерим пътя към признаването на българските училища в чужбина като част от образованието в България. Заедно преминахме през времената, когато българските училища в чужбина бяха извън полезрението, ангажиментите и дори любопитството на Министерството на образованието в България, и когато легендарната Снежина Мечева произнесе незабравимото „Ако не искате да ни наричате училища, наричайте ни Светилища зад граница!“… Когато министър на образованието задраска думата „съорганизатор“ и остави  само „домакин“ на предложението на Агенцията за българите в чужбина да събере представители на българските училища в чужбина в министерството. (Което, впрочем, не му се получи, защото веднъж влезли в министерството Българските Учители не позволиха да му се размине само с патетично и лицемерно приветствие, но това е друга история)…

Така и не успяхме да си спомним, кога сме се видели за пръв път на живо. Целият този процес на сплотяване на Българското Учителство зад граница се случваше най-вече онлайн, но беше толкова интензивен, че сме имали чувството, че винаги сме се познавали – с него, с Боян от Вашингтон, Боянка от Чикаго, Снежина от Лондон, Ирина от Виена, Нели от Ню Йорк… Да, във века на информационните технологии понятията виртуално и реално понякога ни объркват...

И все пак, изглежда, първата ни среща на живо ще да е била в Марково, в гостоприемната къща на Боянка – на слънчевата веранда с постланите с тъкАни черги миндерлъци, със свареното в джезве и поднесено в малки порцеланови чашчици кафе... Росен беше дошъл с двете си дъщерички – необичайно сериозната за своите 12 години Андрея и усмихнатата къдрокоска Елена, с която веднага се сприятелихме и, докато бистрихме въпросите на българските училища в чужбина, аз се опивах да сплитам на френска плитка непослушните й къдрици…

Тогава в Марково учредихме Асоциацията на българските неделни  училища в чужбина. Бяхме млади, въодушевени и силно вярвахме, че можем да променим нещата. И ги променихме! Асоциацията с годините набираше все повече авторитет, все повече училища започнаха да се присъединяват. А когато през 2009 г. стартира Програмата за финансиране „Роден език и култура зад граница“, тогава наистина повярвахме – и ни повярваха! – че нещата са необратими. Колелото се беше завъртяло и вече нямаше нужда от мен. Още повече, че същата година бях поканена да оглавя агенцията за българите в чужбина и българските училища станаха… част от приоритетите в работата ми, но не и единственият. Асоциацията пое по своя път, развиваше се, поставяха се и се решаваха нови задачи. Промени се случваха и в Управителния съвет на организацията, сред „апостолите“. Не съм сигурна, но мисля, че пръв се оттегли от Управителния съвет тъкмо Росен.

И въпреки това, винаги, когато идваше в България, намираше време да се видим. Говорихме си за училището, за асоциацията, за семействата си… Изобщо, Росен е един от тези не многото приятели в моя живот, с които можем години да не се виждаме, но срещнем ли се, винаги има хиляди неща, за които да говорим.

Разказвам всичко това, за да бъде не просто ясно – да бъде кристално, безапелационно и непреодолимо ясно, – защо, когато през 2022-ра отново оглавих агенцията за българите в чужбина, и когато скоро след това с Росен се видяхме в София, и когато той ми напомни, че през 2024 училището има юбилей, просто нямаше никакъв и ни най-малък шанс да не бъда с тях на празника им. Да, при тях, в Бостън!

***

Била съм в Щатите веднъж, през 2006-та, в Чикаго. Спомням си какъв шок бе тогава получаването на виза. Дори не самата процедура, а това, как двадесетина души стояхме на отсрещния тротоар пред посолството – като прокажени! – и един тънковрат младеж през пътя току ни извикваше по номера… Никога няма да забравя отвратителното чувство на безпомощност и унижение, което се подсилваше от съзнанието, че това се случва, че с мен така се държат в МОЯТА БЪЛГАРИЯ… Бях се зарекла, че никога повече няма да стъпя в страната им, докато не паднат визите.

Е, това, че хората са казали никога да не казваш „никога“, го знаем. Обаче когато започнахме реално да подготвяме пътуването, се усъмних да не би сама да съм урочасала работите. Първо, по волята на една случайно и незадълго станала „вишестояща“ персона толкова много се забавихме с купуването на билети и запазването на хотели, че реално пътуването на 3-ма души до Бостън, Чикаго и Ню Йорк (такъв беше първоначалният план, защото и в Чикаго и В Ню Йорк се очакваха значими събития и имахме покани за тях) би се отразило абсолютно катастрофално на бюджета на агенцията. Дори направо се бях отказала! Но – нали помните онова по-горе – „безапелационно“ и „ни най-малък шанс“? „Само не казвай, че няма да дойдеш!“ – написа Росен в поредното си писмо и… направи всичко, зависещо от него, за да дойда. Този път разрешението „отгоре“ дойде бързо (случайната вишестояща вече не беше такава), но започна епопеята с ваденето на виза. Обърка се всичко, което можеше да се обърка: нямаше дати за интервю (разбира се, че кой чака последния момент?!) и се наложи да искаме извънредна, после се бъгна системата на посолството (те самите не можеха да повярват, че е възможно, но се случи!) и се наложи потвърждението за извънредната дата да ми го изпратят по имейла. В резултат на това обаче се оказа, че не съм попълнила главния формуляр и, когато стигнах до заветното интервю, при което – о, чудо! – този път никой не ме третира като заразно болна и безпрепятствено проникнах в лелеяното посолство – ме върнаха да попълвам намсиколкостраници с… как да се изразя по-меко… много интересни въпроси. При всяка поредна спънка си казвах „Е няма да стане, не е писано“, но очевидно Росен се беше уговорил с истинския Вишестоящ, защото всичко в крайна сметка се разрешаваше…

***

И ето ме в Бостън. В приветливата като домакините си къща на Силвия Михалева, директорката на училището…

И отново се натрапва паралел с предишното ми идване в САЩ. Тогава в Чикаго ме бе „осиновил“ Панчо Панчев, един българин от Дупница, който ме придружаваше навсякъде и цялото време извън ангажиментите по план прекарвах в неговия ресторант и имах възможност да общувам с толкова много българи, да науча толкова много неща, което не би било възможно, ако бях някъде на хотел в центъра.

Същото се случи и сега. Това, че Силвия ме покани да отседна у тях, вместо на хотел, някак си от само себе си ме превърна от „гост на…“ в „част от…“. Сутрин, докато пиехме кафето, закусвахме и говорехме за предстоящите събития, успявахме да обсъдим какво ли не, да споделим мнения и информация за едно или друго. Беше някак си съвсем естествено да седна на нейния компютър и да направя някакви корекции на презентацията, да обсъдим поредността на изказванията на кръглата маса, дори и някои протоколни детайли с оглед участието на генералния консул от Ню Йорк и посланика. Аз разказвах на Силвия как сме създавали Асоциацията, за първите ни конференции, за битките с министерството на образованието, за радостта от първите успехи… Тя ме въвеждаше в съвременното състояние на българските училища в съседните населени места и Щати, за неща, които така или иначе бяха ми се изплъзнали от полезрението в годините, в които бях „извън темата“ (не че някога наистина съм била „извън“, но все пак…).

А после най-накрая видях „българския дом“! Сградата, която българите в  района на Бостън купиха, и която ще изплащат дълги години, за да имат свое място, своя малка България. Толкова бях чувала от Росен за този имот, че почти си го представях – голяма сграда от алуминий и стъкло в центъра на Бостън, с много различни помещения – в едната част училището, в другите – Българският културен център „Мадара“, чиято създателка – смелата и борбена Виолета Желязкова не бях виждала откакто ми гостува в „Облачето“ през 2012-та… Но май се отплеснах. Мисълта ми е, че си представях някаква модерна сграда, ако не в самия център на Бостън, то поне някъде в периферията му. На центъра...

Представете си колко голяма беше изненадата ми, когато Силвия ме докара в една гора и паркира пред едноетажна къща с дворче, българското знаме пред вратата на която подсказваше, че именно това е Домът на българите. Нямаше алуминиеви конструкции, стъкло, много етажи. За сметка на това имаше уют и… любов! Да, любов. Всяко нещо в тази сграда е направено с толкова много любов. Голямото помещение става и класна стая, и репетиционна зала, тук е и импровизираният олтар на църквата „Света Петка“.

…Тук е моментът да вметна, че не само помещенията са мултифункционални, а и хората: така например свещеникът отец Румен е и главният кухар-майсторът на общността… Как само разказваше как се правят агнешки ребърца… но това е друга история…

Макар че всъщност съвсем не е друга! Точно това е най-важната част от разказа ми – за хората. Българите. Росен беше нагласил програмата така, че за трите ми дни престой в Бостън да се видя с много различни хора и да свърша максимално много работа.

Та, както споменах, сградата на Българския център в Нова Англия е вече собственост на българската общност, закупена по инициатива и със съвместни усилия на три организации:  Българско неделно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ с президент Росен Димитров, Български културен център „Мадара“ с ръководител Виолета Желязкова и Българска православна община „Св. Петка“ със свещеник отец Румен. От името на тези три организации е сключен договор за закупуване на имота със срок на изплащане 30 години. Идеята е това да бъде дом на българската общност, да приюти обществени и културни събития, класове, частни събития и неделните църковни служби.  В настоящия момент, освен часовете на неделното училище, в сградата се провеждат репетиции на фолклорните състави „Лудо Младо“ и „Седем осми“, „седенки“ на по-възрастните българки, и други инициативи на Център „Мадара“, провеждат се богослужения, кръщават се български деца, празнуват се български празници. Училище „Св.св. Кирил и Методий“ в Бостън е едно от малкото български училища в чужбина, което предлага летен лагер за своите възпитаници.

И българите в Бостън наистина го възприемат като свой български дом. Впечатлена бях от мащабите на направения ремонт и подобренията, необходими за да съответства закупената сграда на целите. Всичко това се прави със средства на общността, т.е. доброволни дарения. Кандидатства се и по различни проекти за финансиране, но и това е свързано с немалко работа и усилия, което също е нематериален, но много съществен принос на членовете на общността. А това показва колко силна е волята и желанието на сънародниците ни да се запазят като българи и да възпитават такива децата си.  

И не само. Противно на множество все още тиражирани в общественото говорене предубеждения, българите тук просто имат нужда да са заедно. Убедих се в това на специално организираната за мен среща с около 30 души местни българи: учени, професионалисти и предприемачи в най-различни сфери и области – от организирането на детски тържества и поставянето на огради, през IT, керътинг и недвижими имоти и до продажба на самолети и построяване на роботи! И, което е най-хубаво, те бяха дошли не толкова да се срещнат с мен, а да се видят помежду си. Много от присъствалите са дългогодишни дарители, спонсори и съмишленици на училището и на Българския център. Закупуването и поддържането на сградата, събитията на общността са възможни благодарение на тяхната щедрост, отзивчивост и социална отговорност. Други обаче, както се оказа, за пръв път идват в Центъра, научили за срещата от свои приятели. Но и те имат интерес и желание да си сътрудничат и да си помагат. В този смисъл срещата се оказа изключително продуктивна и постави началото на разговори за създаване на местен “Клуб на българските бизнеси”, който да ги обедини в обща платформа за контакти, обмен на информация и приятелства.

И отново „лирично отклонение“. След посещението ми в Чикаго през 2006-та и неволно подметнатата идея на Живка Бубалова да си създаде свое „малко българско училище“, тя взе, че го направи. И го кръсти Малко българско училище, което днес е най-голямото в САЩ. (Скоба в скобата – представители на Малко българско училище единствени почетоха с присъствие юбилея на колегите си в Бостън!). Сега очаквам в Бостън да се учреди клуб на бизнеса. Обичам да съм кръстница…

Но, да не забравяме все пак, че основната причина да бъда тук е 25-годишнината на Българското училище „Св.св. Кирил и Методий“. Своеобразно начало на събитието бе положено с методологична среща, на която бяха обсъдени мисията на неделните училища зад граница. От презентацията на президента на училището г-н Росен Димитров и училищния ръководител г-жа Силвия Михалева научихме, че в основаното през 1999 г. училище са се изучили над 1000 българчета. С огромна любов към Родината, с неизчерпаема позитивна енергия, с професионализъм от най-високо качество, с всеотдайност и готовност да дарят лично време и собствени средства, учителите, родителите и огромен брой родолюбци в Бостън и околностите, са гарантирали 25-годишен възход и разрастване на училището. Учители от Бостън, Кейп Код и Чикаго споделиха опит, добри практики за организация и преподаване, както и предизвикателствата за поддържане на училищата в САЩ, които до голяма степен се подкрепят от ентусиазма на хора и малки бизнеси (в презентацията си Росен отбеляза, че финансирането, което получават от МОН, съставлява 35% от бюджета му). В духа на възрожденските институции неделните училища в чужбина възникват, преминават през трудности  и се възраждат отново. Такъв беше примерът с филиала на училището Кейп Код, който се наложи да бъде затворен по време на пандемията през 2020 г., но от 2023 отново отвори врати за ентусиазираните 26 ученици и техните семейства. На срещата учителите се похвалиха със своите ученици, които успешно се справят на изпитите за сертифициране на знанията по български език към Софийския университет и постигат завидни успехи при кандидатстването си във висши учебни заведения. За мен бе изненада информацията, че всяка година по 1, 2-ма или 3-ма млади българи от Бостън заминават (връщат се?) да учат висше образование в България.

С оглед на факта, че заедно с Росен Димитров и няколко други директори на български неделни училища в различни страни заедно учредявахме Асоциацията на българските училища в САЩ (2006 г.), а после и Асоциацията на българските училища в чужбина (2007 г.), и понеже от години проследявам политиката в тази сфера, домакините ми предложиха да направя преглед на развитието на другите неделни български училища по света в сравнение с тяхното. Споделих им, че 25 години е един дълъг път, по който отдавна сме си отговорили на въпросите “дали?” и “защо?”. Българските училища по света са установили се институции с база, опит и структура. Оттук нататък трябва да продължим с въпроса “как?”, за да отговорим на нуждите на идните поколения, така че и децата на нашите деца да продължат да идват на българско училище.

Веднага след методологическата среща се отправихме към историческата зала на Robbins Memorial Town Hall в Арлингтън, предградие на Бостън, където се състоя грандиозен общоучилищен концерт “Вълшебният свят на детството”. Над 350 гости, родители, учители и ученици се насладиха на прекрасен концерт, на който всеки един клас беше подготвил любима песен от нашето детство: Дядо ряпа вади, Червената шапчица, Ян Бибиян, Пипи дългото чорапче, Буратино, Детство мое и още много други любими песни подбудиха  публиката да запее и да стане на крака.

Елегантен завършек на тържествата бе галавечеря, за която бяхме поканени в хотел Роял Сонеста на брега на Чарлс ривър с приказна гледка към нощните светлини на Бостън. За разлика от концерта, където публика бяха основно родителите на децата, тук бяха поканени хора, участвали в създаването, изграждането и развитието на училището, спомоществователи, дарители. Това ми даде възможност да осъществя контакт и да разговарям с още много българи, с които не се видяхме предните два дни.

Изключително богата и вълнуваща беше програмата. Учениците от местната гимназия Cambridge Ringe & Latin School поздравиха гостите с акапелна версия на шопската народна песен “Дилмано Дилберо”. Преподавателят им по музика г-н Иван Стефанов е наш сънародник и с този поздрав хорът развълнува гостите на събитието. Бостънската група „Лудо Младо“, младите момичета от състав „Седем осми“ и музиканти от Berklee College of Music също заредиха атмосферата с познати ритми.  

Своеобразен венец на вечерта беше представянето на т.нар. „алумни“ – възпитаници на училището от първите няколко випуска, а сега вече реализирали се успешни млади хора. Непринудените им топли и весели спомени и развеселиха, и развълнуваха публиката, но всъщност бяха една повече от красноречива илюстрация, че заложеното в българското училище остава в тях завинаги, независимо каква професионална реализация ще изберат в бъдеще. Сред тях бяха и дъщерите на Росен, срещата с които бе невероятна емоция за мен. Както обикновено става, когато сестрите порастват, разликата във възрастта се заличава. И, ако през 2007 Андрея вече беше една госпожица, отговорно приемаща ролята си на кака, а Елена – малко палаво щурче, сега и двете бяха прекрасни елегантни млади дами, с които със смях си спомняхме запознанството ни в Марково...

***

Няколкото дни в Бостън се изнизаха незабележимо. Денят, в който трябваше да се прибирам, в САЩ бе Денят на майката и гостоприемната ми домакиня Силвия посреща семейни гости. И аз бях част от празника. И дори получих подарък. Беше ми изключително уютно в тази къща, в която синът Кристофър говори с майка си на български, а с баща си на английски, без да има никакви затруднения с превключването, където си личи, колко е ценена домакинята, успяла да внесе в американския бит елементи на нашенски български традиции. Със същата лекота, с която успява да съчетава управлението на две болници с ръководството на 25-годишно българско училище в Бостън. Когато Росен дойде да ме откара до летището, имах усещането, че се разделям с роднини. И че винаги ще съм добре дошла в тази бяла спретната къща в тихото предградие на Бостън. Къщата на българката Силвия Михалева. В града на моя приятел Росен Димитров.